В крайна сметка готвих два дни. На шести март се прибрах от колежа към четири следобед, хвърлих чантата с тетрадките в ъгъла и направо застанах до печката. Тесто за пирожки, бульон за пачата, езикът — в тенджерата. Димитър се появи в шест, вечеря спокойно и се изтегна на дивана.
– Мария, да ти помогна с нещо?
– Мариновай месото. Нали ти показах как.
– Пак няма да го направя както трябва. После ти ще трябва да го оправяш.
Каза го съвсем равнодушно, сякаш беше напълно нормално човек да отказва помощ само защото не му се учи. Не отговорих. Взех купата и мариновах месото сама.
На седми дойде ред на салатите, основното, тортата. Шест блата за „Наполеон“. Всеки поотделно — разточване, печене, охлаждане. Кремът — отделно, на котлона, с постоянно бъркане. Намазах последния блат в един след полунощ. Ръцете ми трепереха от изтощение, а сутринта ме чакаха още шест часа довършване.
На осми март масата беше готова към два. Покривка, чинии, чаши, прибори — всичко подредено. Димитър беше купил цветя. Лалета. Не за мен — за майка си.
Керанка Симеонова пристигна първа. Влезе, огледа трапезата и прокара пръст по ръба на една чиния.
– Хубаво е – отсече тя. – Димитърчо, браво.
Димитърчо. Браво.
Аз стоях до нея с престилка, с брашно по ръкава и с тъмни сенки под очите след безсънната нощ. Керанка Симеонова ми подаде найлонова торбичка с мандарини.
– Това е за вас с Димитър. Честит празник.
Торба мандарини. За Осми март. На мен — торба. На Димитър — „браво“.
Когато седнахме на масата, чичо Борис вдигна чашата:
– За стопанина на дома! Димитър, ти знаеш как се посрещат гости!
– Стараем се – усмихна се Димитър.
Пак това „стараем се“. Стиснах вилицата толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. После не издържах.
– Димитър, разкажи на гостите какво точно приготви – казах аз. – От десетте ястия. Назови поне едно.
Настъпи тишина. Чичо Борис свали чашата. Керанка Симеонова премести поглед към сина си.
– Ами аз организирах всичко – Димитър завъртя вилицата между пръстите си. – Тортата купих.
– Тортата – повторих. – От десет ястия ти си купил тортата.
Димитър си наля вода. Николай, брат му, се покашля и бързо подхвърли нещо за времето. Темата беше заметена. Но аз видях как устните на Керанка Симеонова се свиха в тънка линия.
След като гостите си тръгнаха, мих съдове час и половина. Димитър лежеше на дивана.
– Мария, празникът стана чудесен. Мама беше щастлива.
Закачих престилката на кукичката. Погледнах ръцете си — зачервени от горещата вода, с късо изрязани нокти. Преподавател в колеж, четирийсет и четири тетрадки с курсови работи ме чакаха на бюрото, а аз бях прекарала своя Осми март пред печката.
– Димитър.
– М?
– Следващия път да отидем на ресторант.
– Ще видим – каза той и смени канала.
При Димитър „ще видим“ означаваше „не“.
През април той влезе в кухнята, докато проверявах контролни. Отпусна се на стола, облегна се назад и започна да барабани с пръсти по масата. Познавах този жест — следваше съобщение.
– Мария, през юни мама има юбилей. Става на седемдесет и пет.
Вдигнах очи от листовете.
– Кръгла годишнина е. Трябва да го отбележим както си му е редът – говореше с онзи тон, все едно вече е решил всичко. – Около двайсет души. У нас. Както обикновено.
– Димитър, двайсет души не е „както обикновено“. Нека запазим ресторант. В „Брезичка“ менюто е добро.
– Имаш ли представа колко ще излезе това? За двайсет човека?
– А продуктите за двайсет човека колко струват?
– Е, това е друго. Продуктите са по-евтини.
– По-евтини са, защото моят труд е безплатен.
Той се намръщи. Или не ме разбра. Или предпочете да се направи, че не разбира.
– Мария, това е майка ми. Веднъж в живота става на седемдесет и пет.
Исках да му кажа, че през последните осем години всеки празник у нас беше „веднъж в живота“. Но замълчах. Димитър вече беше станал и отиваше да звъни на роднините.
След три дни върху хладилника се появи нов списък. Дванайсет ястия. Прочетох го отгоре надолу.
