Първо беше буженина. После салата „Цезар“. След нея — руло от скумрия. Картофи по селски. Медена торта. А под тях още седем реда, изписани ситно, като след „пача“ имаше три удивителни.
Дванайсет ястия. Не десет, както беше за Осми март. Дванайсет. За двайсет души. Димитър беше добавил още две неща, без дори да ме попита дали изобщо имам намерение да ги приготвям. Всъщност той не беше ме попитал искам ли да готвя каквото и да било.
Извадих калкулатора. Брашно, месо, риба, зеленчуци, сметана, масло, яйца — около триста и шейсет лева. Най-малко три дни работа. Два от тях можех да давам уроци — по десет лева на час, по шест часа дневно. Още около шестстотин лева пропуснат доход.
Същата вечер се обади Керанка Симеонова.
– Марийче, Димитър ми каза, че ще правите банкет у вас? Направо като в ресторант? Толкова се радвам! Вече казах на Ралица, на Маргарита, и на Жулиета също.
Беше казала. На всички. На двайсет души. Аз още не бях изрекла и дума, а тържеството вече беше обявено.
– Керанка Симеонова, ние още уточняваме как точно ще бъде.
– Ох, Димитър каза, че всичко е решено. Аз на него му вярвам. Той ми е отговорен човек.
– Само че мен не ме е питал – отвърнах тихо.
Настъпи кратко мълчание. Керанка Симеонова сякаш изобщо не чу думите ми.
– Марийче, ти си злато. Как готвиш само — човек да си оближе пръстите. Всички винаги те хвалят.
Затворих. Наместих очилата си. Пръстите ми леко трепереха. Всички хвалели. Само че похвалите никога не стигаха до мен. Те отиваха при Димитър.
Вечерта застанах пред мъжа си с калкулатора в ръка.
– Триста и шейсет лева само за продуктите. Три дни труд. Ако включа часовете, в които няма да мога да давам уроци, това са още около шестстотин лева загуба. Общо — деветстотин и шейсет лева. А в „Брезата“ банкет за двайсет човека излиза около деветстотин.
Димитър погледна първо калкулатора. После мен.
– Ти сериозно ли смяташ пари за майка ми?
– Смятам своите пари. И своето време.
– Мария, стига. Ти готвиш по-добре от всеки ресторант. Мама ще бъде щастлива.
След тези думи стана и излезе от кухнята.
Останах права, с калкулатора в дланта. Осем години. По пет-шест празника всяка година. Всеки път по десет-дванайсет часа край печката. Ако се съберяха, излизаха над четиристотин часа пред котлоните. И нито едно „благодаря, Мария“. Само „Димитър, браво на теб“.
На следващия ден ми звънна Елица, колежка от колежа.
– Мария, в събота дават нов филм в „Одеон“. Ще дойдеш ли?
– Коя събота?
– Тази. Двайсет и първи.
Двайсет и първи юни. Денят на юбилея на Керанка Симеонова.
– Ще си помисля – казах.
И наистина помислих.
Сутринта на двайсет и първи беше съботна. Събудих се в седем. Димитър вече беше станал и обикаляше из апартамента в прекрасно настроение. Беше се избръснал, беше облякъл риза.
В осем надникна в кухнята.
– Мария, кога започваш? Гостите идват в три.
Седях на масата с чаша чай пред себе си. Листът с дванайсетте ястия още висеше на хладилника. Продукти не бях купувала.
– Димитър, къде са продуктите? – попитах го аз.
Той отвори хладилника. Вътре имаше мляко, яйца, масло. Обичайните неща.
– Не съм купувала продукти.
– Как така не си купувала?
Обърна се рязко към мен. Ръцете му вече бяха разперени настрани — познатият жест, с който започваше всяко възмущение.
– Мария, след седем часа идват хора!
– Знам.
– А кой ще готви?
Отпих от чая си. После оставих чашата внимателно върху масата.
– Ти. Ти предложи празникът да е у нас. Ти написа менюто. Ти покани двайсет души. Ти обеща на майка си банкет. Значи ти ще го приготвиш.
Димитър пребледня. След миг лицето му пламна. Отпусна се на стола.
– Шегуваш се.
– Не.
– Мария, това е юбилей! На майка ми! Седемдесет и пет години!
– Аз предложих ресторант. Два пъти. Ти каза, че е скъпо. После каза, че аз ще се справя. Само че аз не съм се съгласявала.
– Но ти винаги си готвила!
– Осем години, Димитър. Всеки празник. И всеки път гостите благодарят на теб.
Той отвори уста. Затвори я. После пак понечи да каже нещо.
– И какво да правя сега?
