Станах, откачих от хладилника листа с дванайсетте ястия и го оставих пред него на масата.
– Ето ти менюто. Ти го измисли, ти ще решиш как да стане.
След това излязох от кухнята. Влязох в стаята, облякох си роклята, взех чантата и проверих дали билетът за киното е вътре. Елица го беше купила онлайн още вчера.
Димитър се появи на прага.
– Къде тръгна?
– На кино.
– Какво кино?! След шест часа у нас идват двайсет души!
– У вас, Димитър. При теб идват двайсет души.
Закопчах сандалите си, нагласих очилата. Ръцете ми бяха спокойни. За първи път от осем години не трепереха.
– Мария!
Затворих вратата след себе си.
Навън грееше слънце. Беше двайсет и първи юни – най-дългият ден в годината. Вървях към спирката и усещах как с всяка крачка гърбът ми се изправя. Осем години се бях прегърбвала над дъски за рязане, тенджери и тави. Осем години съботите ми миришеха на лук и копър. А днес ухаех на парфюм.
В киното Елица ме огледа и се подсмихна.
– Ти направо светиш.
– Да – отвърнах. – Днес не съм дежурна до печката.
Взехме си пуканки. Филмът не беше кой знае какво, но аз изгледах всяка минута с удоволствие. Два часа тишина. Без миризма на бульон. Без таймер на фурната. Без Димитър, който наднича през вратата на кухнята и пита: „Докога още?“
Не изключих телефона си. Само го оставих на без звук. Димитър звъня четири пъти. После изпрати съобщение: „Поръчах от готовата кухня. 240 лв. Доволна ли си?“
Прочетох го, прибрах телефона и догледах филма.
Прибрах се към девет вечерта. В жилището се носеше миризма на купена храна – различна, чужда, не като домашна. По масата имаше пластмасови кутии, от които салатите вече бяха прехвърлени в моите чинии. Една от тях, пълна с руска салата, беше отчупена по ръба.
Димитър седеше сам в кухнята. Ризата му беше смачкана, лицето – посърнало.
– Мама се разстрои – каза той. – Питаше къде си.
– А ти какво ѝ каза?
– Че си имала работа.
– Работа – повторих тихо. – За осем години за първи път ми се появи работа в събота. И това те изненада.
Той не отговори. Минах покрай него, влязох в стаята, свалих сандалите и се преоблякох.
Най-много ме заболя заради отчупената чиния. Не знам защо точно тя. Беше от сервиза, който купихме за десетата ни годишнина. Димитър дори не беше забелязал, че я е повредил.
Минаха три седмици. Димитър така и не се извини. Керанка Симеонова се обади само веднъж. Гласът ѝ беше сух и ясен.
– Марийче, Димитър ми каза, че си била заета. Само че Гергана ми спомена, че си ходила на кино.
Не започнах да се оправдавам.
– Да, Керанка Симеонова. Бях на кино.
От другата страна настъпи кратко мълчание. После тя затвори.
Сега Димитър ходи при майка си всяка неделя. Сам. Връща се, сяда в кухнята и мълчи. Понякога улавям погледа му – не е ядосан, по-скоро объркан. Като на човек, който цял живот е вярвал, че столовете се местят сами, а изведнъж те са спрели.
По хладилника вече няма списъци. Стои празен. Магнита с надпис „На най-добрата домакиня“ махнах и прибрах в едно чекмедже.
Сега готвя само за двама ни. През седмицата, след работа. Без печено свинско, без пача, без медена торта на шест блата.
А юбилеят, казват, минал прилично. Димитър се справил. Готова кухня, хартиени чаши, торта от сладкарница. Керанка Симеонова духнала свещите. Всички се снимали.
На снимката, която ми изпрати зълва ми, видях масата. Пластмасовите кутии бяха прикрити със салфетки. Керанка Симеонова се усмихваше. Димитър стоеше до нея с измъчено изражение.
Мен ме нямаше на снимката.
Двайсет гости, дванайсет ястия в списъка и нито веднъж за осем години той не обели дори един картоф – трябваше ли да преглътна още веднъж заради юбилея, или постъпих правилно, когато си тръгнах?
