Сутринта започна с яйца на тиган. Емилия Василева стоеше до печката, прокарваше дървената шпатула през жълтеникавата смес в тигана и разсеяно гледаше навън. Зад прозореца ситен дъжд ръсеше двора; капките се стичаха по корниза, събираха се и после падаха върху асфалта на паркинга пред извънградската им къща. Тя обичаше именно тези ранни часове — заради покоя, заради кратката възможност да остане насаме със себе си, преди да я завърти безкрайната въртележка от задачи, телефонни разговори и отчети.
Димитър Филипов се появи в кухнята по халат, с още влажна след душа коса. Седна на масата, без дори да погледне жена си, протегна ръка към телефона и започна да плъзга пръст по екрана.
— Пак си ги препържила — подхвърли той, без да вдига очи. — Толкова ли е трудно поне веднъж да направиш закуска както трябва? Казах ти, че искам яйца на очи.
Емилия не отвърна. Прехвърли храната в чиния, постави я пред него и наля кафе. Димитър започна да яде мълчаливо, като междувременно пишеше нещо на телефона си. Тя седна срещу него и отпи от чая си. Между двамата се беше настанила тишина — гъста, позната, неподвижна като стара мебел, която никой вече не забелязва.
След около двайсет минути Димитър стана, хвърли салфетката върху масата и отиде да се облича. Емилия прибра съдовете, изми ръцете си и се насочи към гардеробната. Зад редицата от негови костюми се криеше другата половина на шкафа — онази, която той никога не отваряше. Оттам тя извади строг тъмносин костюм, бяла блуза и обувки с нисък ток. Преоблече се, прибра косата си в стегнат кок на тила, сложи съвсем лек грим и се погледна в огледалото. Оттам я гледаше друга жена — овладяна, съсредоточена, свикнала да взема решения и да бъде слушана.
От гаража излезе петнайсет минути след съпруга си. Нейният автомобил — представителен седан със затъмнени стъкла — се плъзна плавно по мокрия път към центъра на града. Докато слушаше новините по радиото, Емилия прехвърляше наум списъка със срещите за деня и неволно се върна към предната вечер, когато Димитър отново не беше попитал как е минал денят ѝ.
Тя паркира на подземното ниво на бизнес центъра „Северна кула“, в сектора, отделен за ръководствата на фирмите, заемащи горните етажи. Самостоятелният асансьор я отведе директно на петнайсетия етаж, където се намираше централният офис на компанията „Н-Тех“. Емилия премина по почти празния в този час коридор, кимна на охранителя и влезе в кабинета с табелка „Генерален директор“. Формално тази табелка се водеше на името на друг човек — външен управленец, нает от нея. Истинската власт обаче беше в нейните ръце. Преди пет години тя беше купила бизнеса, когато той беше почти сринат, изправила го бе от нулата и го бе превърнала в печеливша компания. Никой от служителите не знаеше кой е реалният собственик, а тази неизвестност устройваше всички.
Към десет сутринта Емилия слезе един етаж по-надолу, за да вземе документи от юридическия отдел. Асансьорът спря по-рано от очакваното, вратите се плъзнаха встрани и вътре влязоха две млади служителки. Те не забелязаха жената, застанала в ъгъла, и продължиха разговора си.
— Видя ли новата, Надежда Данаилова? — попита едната.
— Как няма да я видя — изкикоти се другата. — Доста е ефектна, усмихва се на всички наред. Господин Филипов вече се върти около нея.
— Стига де, той нали е женен.
— О, моля ти се, не ме разсмивай. Ако знаеше каква му е жената… сигурно някаква сива мишка с престилка.
Вратите се отвориха, момичетата излязоха и смехът им се отдалечи по коридора. Емилия остана сама в кабината, вперила поглед в отражението си върху огледалния панел. „Сива мишка с престилка“, повтори мислено тя и устните ѝ се извиха в кратка, хладна усмивка.
Денят се проточи тежко. Емилия проведе три съвещания, подписа договор с доставчици от Русе и уговори среща с потенциален партньор за следващата седмица. Към края на работното време умората вече се усещаше в раменете ѝ, но да си тръгне по-рано не можеше — чакаха я тримесечните отчети. Тя реши междувременно да провери системата за вътрешни известия, от която служителите в колцентъра се оплакваха от няколко дни, и слезе до техническото помещение на единайсетия етаж. То се намираше точно под приемната на Димитър, който работеше като мениджър развитие. Вратата се оказа отключена; вътре равномерно бучеше сървърният шкаф, а застоялият въздух подсказваше, че помещението рядко се отваря.
