Миришеше и на натрупан прах.
Емилия Василева вече бе посегнала към дръжката, за да излезе, когато до слуха ѝ достигнаха гласове. Вентилационната шахта, която минаваше през помещението, пренасяше звуците от приемната на горния етаж с почти плашеща яснота. Тя веднага разпозна гласа на съпруга си.
— …Не, наистина ти казвам. Само я погледни. Вкъщи се разхожда с разтегнат пуловер, косата ѝ все на кок, маникюр си прави веднъж на половин година. А ти… — той сниши гласа си до мек, почти интимен шепот. — Ти винаги си поддържана, свежа, с парфюм, на токчета. С теб е удоволствие да се работи.
Последва женски смях — нисък, плътен, звънлив.
— Димитър Филипов, а жена ви не ви ли ревнува от такава красавица като мен?
Емилия застина на място. За миг всичко утихна и се чуваше единствено равномерното бучене на сървърите. После Димитър се разсмя — силно, широко, без капка сдържаност — и изрече думи, които щяха да се врязват в паметта ѝ години наред:
— Кой? Жена ми? Тя излиза по-евтино от всяка прислужница.
Смях. Неговият и нейният. После шумолене на листове, почукване на токчета, гласове, които постепенно се отдалечиха.
Емилия остана неподвижна, опряна с гръб в студената стена. Кръвта блъскаше в слепоочията ѝ. Не се разплака. Не извика. Не притисна ръка към гърдите си. Просто гледаше в празното пространство пред себе си и усещаше как нещо вътре в нея се втвърдява, стяга се, превръща се в камък. Той беше забравил. Наистина беше забравил къде работи. Беше забравил, че тази фирма е нейна. Че този офис, тези мебели, тази секретарка, чиято заплата излизаше от нейния джоб, както и самият Димитър — с длъжността си, с претенциите си и с амбициите си — съществуваха в този вид единствено защото тя го бе позволила.
Тя пое дълбоко въздух, приглади яката на блузата си и напусна техническото помещение. Стъпките ѝ бяха премерени, гърбът — изправен. Върна се в кабинета си, заключи вратата и седна зад бюрото. Вътре в нея вилнееше буря, но лицето ѝ остана неподвижно и хладно като замръзнало езеро. Беше я нарекъл евтина прислуга. Добре. Щеше да му покаже каква е истинската ѝ цена.
На следващата сутрин Емилия повика Надежда Данаилова в кабинета си. Младата жена влезе колебливо, очевидно неспособна да разбере защо генералният директор я търси лично, при положение че досега контактите им се изчерпваха с кратки кимвания по коридорите. В ръцете си държеше бележник и химикал, готова да записва задачи. Беше с прилепнала рокля, русата ѝ коса падаше на оформени вълни, а устните ѝ бяха подчертани с розово червило. Емилия забеляза всичко това без ревност, по-скоро с хладно професионално любопитство.
— Заповядайте, Надежда — посочи тя стола срещу себе си. — Искам да поговорим за корпоративната етика в нашия офис. Как ви се струва работата под ръководството на Димитър Филипов?
Надежда като че ли се отпусна и дори се усмихна.
— Много добре. Димитър Филипов е прекрасен ръководител. Уча доста от него.
— Какво точно? — Емилия леко повдигна вежда.
— Ами… как се водят преговори, как се разговаря с клиенти — поколеба се Надежда. — Той казва, че има огромен опит и че позицията му е, може да се каже, една от ключовите в компанията.
Емилия се облегна назад в креслото си. Момичето очевидно нямаше представа пред кого стои. Приемаше Димитър за важна фигура, вярваше на самохвалството му и дори не подозираше, че в този момент седи срещу истинската собственичка на бизнеса.
— Разбирам. Благодаря ви, Надежда. Можете да се върнете на работното си място.
Надежда се изправи, кимна леко объркано и излезе. Емилия я изпрати с поглед, след което вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра юридическия отдел.
— Георги Велизаров, подгответе заповед за извънреден одит на отдел „Развитие“. Искам пълна проверка на представителните разходи, командировките и авансовите отчети. Срокът е три дни.
После се свърза с ръководителя на „Човешки ресурси“.
— Десислава Александрова, започнете подготовка на документите за промяна в ръководния състав. Време е най-после да изляза от сянка. Общо събрание в петък, присъствието на всички служители е задължително.
Дните до петък Емилия прекара в странно, почти ледено очакване. По нищо не показваше, че нещо се е променило. Вкъщи приготвяше вечеря, слушаше поредните недоволства на Димитър за пресолената супа, кимаше и се съгласяваше. Димитър не подозираше нищо.
