Той и без това отдавна не я виждаше истински; погледът му минаваше покрай нея, сякаш е част от мебелите у дома. А Емилия Василева броеше дните до петък с хладно търпение.
В сряда вечерта тя отиде до един търговски център и си купи рокля. Наситено червена, с оголени рамене — същата, пред която преди две години Димитър Филипов беше изсумтял презрително, че е „просташка“ и „не е за нейната фигура“. В пробната Емилия застана пред огледалото, огледа се бавно и за първи път отдавна се усмихна на отражението си. Стоеше ѝ великолепно. Тялото ѝ си беше същото — просто Димитър беше изгубил навика да го забелязва.
Петък дойде по-бързо, отколкото изглеждаше възможно. Конферентната зала на петнадесетия етаж постепенно се изпълни с хора. Събрали се бяха всички — счетоводители, програмисти, мениджъри, секретари, служители от различните отдели. Димитър седеше отпред, на място, което самодоволно би нарекъл „президиум“, до Надежда Данаилова. Настроението му беше отлично. Навеждаше се към нея, говореше ѝ нещо тихо, после вдигаше очи и хвърляше към колегите си онези снизходителни погледи, които толкова обичаше. Надежда от време на време ставаше, подреждаше листове, носеше вода, местеше чаши — играеше ролята на незаменима делова помощничка.
След малко генералният директор, възрастен мъж с прошарени слепоочия, когото всички познаваха като официалното лице начело на фирмата, се изправи и застана зад трибуната. Шумът в залата секна.
— Уважаеми колеги — започна той спокойно. — Днес за нашата компания е важен ден. Пет години работих рамо до рамо с вас и през цялото време знаех, че истинският собственик на „Н-Тех“ предпочита да остане извън прожекторите. Но настъпи моментът да ви бъде представен човекът, който изгради тази фирма, даде ѝ посока и я превърна в това, което е сега. Моля, посрещнете я.
Вратата в дъното на залата се отвори.
Емилия Василева влезе.
Червената рокля, изправената стойка, увереният ход и високо вдигнатата глава приковаха всички погледи. Тя прекоси залата към трибуната, а тишината стана толкова плътна, че сякаш можеше да се чуе всяко поемане на въздух. Някой от служителите неволно се надигна от мястото си. Лицето на Надежда Данаилова пребледня; подносът с вода се изплъзна от ръцете ѝ и пластмасовите чаши се разпиляха по пода. Димитър, щом видя жена си, в първия миг изобщо не разбра какво се случва. Усмихна се, повдигна се леко от стола и прошепна достатъчно силно на човека до себе си:
— Жена ми дойде да развали представлението.
Емилия го чу. Пристъпи към микрофона и изчака последните шепоти да заглъхнат.
— Добър ден, колеги. Казвам се Емилия Василева. Преди пет години купих този бизнес, когато беше на ръба на фалита. Оттогава насам стратегическите решения минават през мен. Всичко, което компанията постигна, е плод на общия ни труд — труд, който аз насочвах, макар и от кабинета си, без да заставам на преден план.
Тя замълча за миг и огледа залата с необичайно спокоен поглед. Димитър се вкамени. Самодоволната му усмивка бавно се свлече от лицето му, когато смисълът на думите ѝ започна да стига до него. Емилия продължи:
— За съжаление, днес трябва да засегна и една неприятна тема. При последния вътрешен одит бяха установени сериозни нарушения в отдела за развитие: превишаване на служебни правомощия, разходване на средства не по предназначение и съмнителни отчети за командировки.
Димитър рязко се изправи.
— Емилия, какво…
— Не съм ви дала думата, Димитър Филипов — прекъсна го тя хладно. — Седнете.
В залата настъпи мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Емилия взе папката от стойката до себе си и я отвори.
— Забравили сте, че работите в моята компания. А по всичко личи, че сте забравили и някои елементарни човешки граници. От днес длъжността ръководител на отдела за развитие се поема от по-компетентен служител. Вие ще предадете текущите дела и ще се явите в счетоводството за окончателното си разплащане.
Димитър пребледня до сиво. Стоеше прав, отваряше и затваряше уста, без да успее да изрече смислена дума — като риба, изхвърлена на сухо. Очите му прескачаха от Емилия към Надежда, после от Надежда към залата, където десетки колеги го гледаха безмълвно. Унижението му беше публично, пълно и без право на обжалване — точно такова, каквото самият той беше поднесъл на жена си само преди няколко дни, когато се смееше над нея пред секретарката си.
— Но… Емилия, чакай — успя да изтръгне той.
— Събранието приключи. Благодаря на всички за вниманието.
Тя затвори папката и напусна залата, без да се обърне нито веднъж. Червената рокля проблесна за миг на прага и изчезна зад вратата.
Същата вечер Димитър Филипов нахлу в дома им и блъсна входната врата така силно, че стъклата на бюфета издрънчаха.
