— Чуваш ли се изобщо? — Александър Мартинов стоеше насред хола, а в гласа му имаше такава твърдост, че Елена веднага разбра: този разговор няма да приключи за две минути. — Казвам ти го съвсем ясно: или майка ми се мести при нас, или аз отивам при нея. И този път — окончателно.
Елена бавно свали списанието, което от половин час прелистваше, без да прочете нито ред. Погледът ѝ се задържа върху мъжа ѝ — изправен гръб, стиснати челюсти, онзи добре познат поглед изпод вежди. Поглед на човек, който вече е взел решение, но още играе ролята на участник в обсъждане.
— Александър — произнесе тя тихо, — ние вече сме говорили за това.
— Явно не достатъчно.
Той се приближи до прозореца. Отвън се стелеше градската вечер — светлини на лампи, неясни силуети по тротоара, обичайният априлски сумрак. Съвсем неподходящ фон за сцената, която се разиграваше в дома им.
Елена познаваше тази тема до болка. Светлана Огнянова — свекърва ѝ — звънеше на сина си всеки ден. Понякога и по два пъти. Гласът ѝ винаги звучеше по един и същи начин: леко пречупен, леко страдалчески, с особено натъртване върху думата „сама“.
„Саше, толкова ми е тежко сама. Саше, умирам от скука. Мини поне за час. А най-добре ме вземи при вас, нали не съм ви чужда.“
Не съм ви чужда. Това беше любимият ѝ довод.
Елена я беше виждала преди три седмици — на рождения ден на Александър Мартинов. Светлана Огнянова се появи с торта, която не беше правила сама — купена беше от сладкарница на „Граф Игнатиев“, Елена позна кутията, — но въпреки това обясняваше на всички как „толкова труд вложила“. Настани се начело на масата, макар никой да не я беше поканил точно там; просто някак се случи. И говори. Безкрайно. За болежките си. За съседите. За това колко е самотна. Къдравата ѝ рижа коса — боядисана, разбира се, на шейсет и две — беше подредена с претенции, а усмивката не слизаше от лицето ѝ. Същата онази усмивка, от която на Елена винаги ѝ ставаше леко неприятно. Прекалено широка. Прекалено постоянна. Като залепена.
— Тя е възрастна жена — каза Александър Мартинов, без да се обърне от прозореца. — Има нужда от помощ.
— На шейсет и две е, Александър. И е здрава.
— Ти не знаеш какво ѝ е отвътре.
— Знам какво казва. А това не е едно и също.
Най-после той се обърна. В очите му имаше раздразнение, но не само. Имаше и нещо детинско, наранено. Александър Мартинов беше на трийсет и шест, ръководеше отдел в строителна фирма, умееше да преговаря с изпълнители и се оправяше със сметки и бюджети. Но щом станеше дума за майка му, сякаш някакъв ключ в него се превключваше. Превръщаше се в друго момче — онова, на което майка му цял живот беше внушавала, че светът е срещу тях двамата и че си имат само един друг.
— Значи си против — изрече той. Не попита. Просто обяви присъдата.
— Не съм против да се грижим за майка ти. Против съм тя да живее в нашия апартамент.
— И каква е разликата?
Елена се изправи. Отиде до библиотеката и намести една книга — просто за да не стои неподвижно срещу него.
— Разликата е там — каза тя, — че вече три години живея с вечерните ти разговори с нея, с уикендите, които прекарваме у тях, с факта, че всяка отпуска започва с въпроса дали изобщо можем да заминем, понеже „на мама ѝ е зле“. Ако тя се нанесе тук, Александър, това вече няма да бъде нашият дом.
— Преувеличаваш.
— Не.
Двамата се гледаха мълчаливо. В такива мигове Елена се питаше как изобщо е възможно това. Пред теб стои човекът, с когото делиш легло, закуски, сметки, застраховки, планове за лятото. И в същото време е напълно чужд. Сякаш между вас има стъклена стена.
Александър Мартинов пръв отклони поглед.
— Отивам да си събера багажа — каза той.
Елена не отвърна.
Не беше очаквала, че ще го изрече толкова бързо. Не беше очаквала и че го мисли сериозно. Но той се обърна и тръгна към спалнята. След няколко минути оттам започнаха да се чуват звуци: плъзгащи се чекмеджета, шумолене на найлонова торба, нещо падна на пода.
Тя остана в хола и слушаше.
После взе телефона си.
Отвори приложението за такси и поръча кола. Крайният адрес беше улица „Горска“, номер осем. Там живееше Светлана Огнянова. Автомобилът щеше да пристигне след седем минути.
Елена прибра телефона в джоба си и отиде в кухнята да сложи чайника.
Александър Мартинов излезе от спалнята с голяма чанта през рамо и раница в ръка. Беше станало твърде бързо — дори тя не го очакваше. Сякаш отдавна е бил готов. Или отдавна е репетирал този момент.
Мина покрай кухнята и се насочи към антрето. Ключовете издрънчаха.
— Тръгвам си — каза той, без да влезе при нея.
— Чувам — отговори Елена.
Последва пауза.
— Няма ли да кажеш нещо?
Тя излезе от кухнята и застана на прага. Погледна го — с чантата, с раницата, с якето, вече закопчано догоре. По лицето му се смесваха решителност и объркване. Очакваше тя да се хвърли след него. Да започне да го моли. Да се разплаче.
— Ще кажа — отвърна тя. — Таксито вече идва. След около три минути ще бъде пред входа. Поръчах го до улица „Горска“.
Александър Мартинов застина.
— Какво?
— Колата е на път, Александър. Не закъснявай.
Той я гледаше така, сякаш беше произнесла нещо на непознат език. После бавно остави чантата на пода.
