Елена стоеше до прозореца и наблюдаваше как съседката от входа разхожда кучето си в двора. В стаята цареше онази привидна, домашна тишина, в която всичко изглеждаше на мястото си. Зад гърба ѝ Димитър Валентинов ровеше из някакви документи върху бюрото и си подсвиркваше нещо под нос. Обикновена вечер. Една от безбройните вечери, които двамата бяха преживели през годините — безлична, позната, уж спокойна. Само че тази вечер нямаше да прилича на никоя друга. Елена го знаеше още от сутринта, когато подреди документите в папка и я скри в кухненския шкаф, зад бурканите с ориз и леща.
Тя се обърна към мъжа си. Той вдигна очи, усмихна ѝ се разсеяно и дори не подозираше, че след миг удобният му, подреден свят ще се пропука на парчета.
— Трябва да поговорим — каза Елена.
Гласът ѝ прозвуча изненадващо спокоен, макар вътре в нея всичко да трепереше.
Димитър Валентинов остави химикалката, облегна се назад на стола и я погледна.
— Добре, да поговорим. Какво има? Нещо станало ли е?
— Да, станало е, Димитър Валентинов. Подавам молба за развод. И ти трябва да напуснеш този апартамент. Заедно с майка си.
Настъпи мълчание. Тежко, лепкаво, почти осезаемо. Димитър Валентинов се взираше в нея, сякаш не можеше да реши дали тя се шегува, или наистина говори сериозно. После изсумтя, усмихна се накриво и поклати глава.
— Елена, какво ти става? Каква муха те е ухапала?
— Никаква муха. Просто ми дойде до гуша. Омръзна ми майка ти да раздава заповеди в моя дом. Омръзна ми двамата да се държите така, сякаш жилището е ваше. Омръзнаха ми грубостите, пренебрежението и това постоянно унижение. Повече няма да живея така.
Димитър Валентинов се изправи бавно. Усмивката му се стопи, лицето му помръкна.
— Как така твоят апартамент? — намръщи се той, а гласът му стана по-нисък. — Седем години сме живели тук заедно. Аз правих ремонта.
— Жилището е мое. Купено е преди брака. Документите са у мен. Ти имаш адресна регистрация тук, но собственикът съм аз. Само аз.
— А ремонтът? — Димитър Валентинов направи крачка към нея и в очите му проблесна нещо зло, нещо, което Елена не беше виждала така ясно преди. — Вложих в това място десет хиляди лева. С тези ръце сменях подовете, изправях стените, подменях тръби и санитария. Забрави ли каква развалина беше, когато се нанесохме?
Не беше забравила. Помнеше отлично олющените тапети, скърцащите дъски, ръждивите тръби в банята. Да, Димитър Валентинов се беше постарал. Наистина беше направил много. И тя дълго време му беше благодарна за това. Но благодарността беше едно, а усещането, че малко по малко те изтласкват от собствения ти дом — съвсем друго.
— Помня — отвърна тя спокойно. — И не отричам, че си помогнал. Но апартаментът не престава да бъде мой. По закон.
— По закон? — Димитър Валентинов се засмя сухо и горчиво. — Значи вече говорим по закон. А по съвест как е? Ние сме семейство. Седем години сме заедно. Имаме дъщеря.
— Точно заради дъщеря ни търпях толкова дълго. Надявах се, че ще се осъзнаеш. Че майка ти ще спре. Само че с всеки месец ставаше по-лошо.
Той удари с юмрук по масата. Химикалката подскочи, търкулна се и падна на пода.
— Не смей да намесваш майка ми! Тя лоша дума не ти е казала.
— Сериозно ли? — този път и Елена повиши тон, защото последната нишка на търпението ѝ се скъса. — Кой вчера ми заяви, че съм лоша домакиня? Кой каза, че дъщеря ми расте като немарливо дете? Кой непрекъснато ми обяснява какво да готвя и как да чистя? И то в моя собствен апартамент!
Димитър Валентинов стисна зъби. Челюстите му се напрегнаха. Явно не беше очаквал такъв отпор. Беше свикнал Елена да преглъща обидите, да мълчи, да пази мира в къщата на всяка цена. А сега тя изведнъж говореше открито и без страх.
— Това са емоции — произнесе той след кратко мълчание. — Женски истерии. Ще ти мине и после сама ще се смееш на думите си.
— Не се шегувам — каза Елена.
Тя отвори шкафа, извади скритата папка и я постави върху масата.
— Ето нотариалният акт. Датата е две години преди сватбата ни. Ето справката от Имотния регистър. Ето личната ми карта с постоянния адрес. А това — тя извади отделен лист — е молбата за прекратяване на брака. Утре я подавам в съда.
Димитър Валентинов грабна листовете и започна да ги чете. Елена забеляза как пръстите му побеляват от стискане. Дишаше тежко, като човек, който току-що е тичал.
— Ти… наистина го правиш — промълви той, а в гласа му за първи път се появи нещо като объркване. — Ти наистина говориш сериозно.
— Напълно.
В този миг вратата на стаята се открехна и на прага застана самата Донка Яворова, майката на Димитър Валентинов. Висока жена с властно изражение и устни, които почти винаги бяха свити в недоволна линия. Сякаш беше усетила, че разговорът се върти около нея.
— Какви са тези крясъци тук? — попита тя, оглеждайки ги поред. — Аз, между другото, си пиех чая. Може ли малко по-тихо?
— Мамо — обърна се към нея Димитър Валентинов, — представяш ли си, Елена ни гони от апартамента.
Донка Яворова застина за секунда. После очите ѝ се присвиха на тесни процепи.
— Какво значи „гони ни“?
— Значи точно това — отвърна Елена и този път погледна свекърва си право в лицето. — Жилището е мое. Вие живеете тук само защото аз съм го позволила. Димитър Валентинов има адресна регистрация, а вие нямате никакво право върху този дом. Така че събирайте си багажа и се местете.
— Как смееш! — гласът на Донка Яворова се извиси почти до писък. — Димитър Валентинов, чуваш ли я какви ги говори? Аз съм ти майка! Аз съм вложила душата си в този апартамент! Помагах ви с ремонта, купувах пердета за кухнята, гледах Лилия Любомирова, докато вие обикаляхте по почивки!
Елена пламна.
— Първо, не сме били на почивка, а в санаториум по лекарско направление. Второ, не съм ви молила за пердетата. И трето, това, че сте „вложили душа“, не ви прави собственик.
— Димитър Валентинов, кажи ѝ нещо! — настоя Донка Яворова.
Той мълчеше. Все още държеше документите и се взираше в тях така, сякаш се надяваше написаното внезапно да изчезне.
Скандалът се разгаряше все повече. Вечерта, започнала в тишина, се беше превърнала в буря. От виковете дотича и Лилия Любомирова — дъщерята на Елена и Димитър Валентинов. Детето спря на прага и уплашено започна да мести поглед от майка си към баща си.
— Какво става? — попита тя тихо.
— Иди в стаята, Лилия — каза бързо Елена. — Възрастните разговарят. Отиди в спалнята ми и си пусни анимация по-силно.
Момичето не възрази. Само кимна и изчезна зад вратата. След това тримата продължиха вече по-приглушено, за да не плашат детето още повече.
— Даваш ли си сметка какво правиш? — Димитър Валентинов се приближи толкова, че почти застана над Елена. — Разбиваш семейството ни.
— Не аз го разбих. Семейството ни беше разрушено от майка ти, която още от първия ден реши, че съм ѝ длъжна за всичко. И от теб, защото нито веднъж не застана до мен.
— Винаги съм бил на твоя страна!
— Така ли? Когато майка ти каза, че трябва да работя като чистачка, понеже нямам „нормално“ образование, ти какво направи? Замълча. А когато ме нарече безродна, защото съм израснала в дом за деца, къде беше тогава? Стоеше до нея и кимаше.
Лицето на Димитър Валентинов се смрачи. Такава атака явно не беше очаквал. Донка Яворова, щом чу думите ѝ, само изсумтя презрително.
— Голямо нещо, казала съм истината. Наистина си от дом за деца. Какво толкова обидно има? Аз те приех като своя. Пуснах те да живееш тук.
— Вие сте ме пуснали? — Елена се усмихна горчиво. — В собствения ми апартамент? Колко щедро от ваша страна.
— Елена, не се пали — изведнъж заговори Димитър Валентинов с друг тон, почти примирителен. — Можем да обсъдим всичко спокойно. Ако искаш, мама ще се извини. Мамо, извини ѝ се.
— Как ли пък не — изсъска Донка Яворова.
— Мамо!
— Добре де. Извинявай — процеди свекървата през зъби, като гледаше някъде над рамото на Елена. — Ако съм казала нещо не както трябва.
— Няма нужда — Елена поклати глава. — Твърде късно е. Решението ми е взето.
Тя прибра папката, върна я обратно в шкафа и отново се обърна към мъжа си.
— Утре сутринта подавам документите. Имаш един месец да си намериш друго жилище и да се изнесеш. Майка си ще вземеш със себе си. Ако не напуснете доброволно, ще поискам заличаване на адресната регистрация по съдебен ред.
— Няма да можеш — изрече Димитър Валентинов през стиснати зъби. — Аз съм регистриран тук. Имам право да живея в този апартамент.
— Ще видим — каза Елена.
Тази нощ тя остана в спалнята при дъщеря си и заключи вратата отвътре, без да успее да заспи истински.
