През стената до нея долитаха приглушени гласове. Димитър Валентинов и Донка Яворова явно спореха оживено, но отделни думи Елена не успяваше да различи. Честно казано, вече и не ѝ се искаше. В нея се надигаше някаква непозната, твърда решителност. Сякаш вътре в душата ѝ се беше скъсала струна, която години наред някой беше опъвал до болка. И изведнъж напрежението изчезна. Беше страшно, но едновременно с това — странно леко.
На сутринта Елена се събуди рано. Лилия Любомирова още спеше, свита на кълбо под завивката. Майка ѝ се наведе, целуна я нежно по косата, облече се тихо и излезе към кухнята.
Там вече седеше Донка Яворова. Държеше чаша чай пред себе си и демонстративно гледаше през прозореца, без дори да поздрави.
Елена не каза нищо. Включи електрическата кана, извади хляб и масло, после седна срещу свекърва си.
— Дълго ли ще се цупите така? — попита Донка Яворова, без да обърне глава към нея. — Мислите ли, че уплашихте всички с този ваш ултиматум? Димитър Валентинов е сериозен мъж. Няма просто така да си тръгне.
— Това не е ултиматум — отвърна Елена спокойно. — Това е решение.
— Така ли? Ще видим какво ще каже адвокатът ви. Димитър Валентинов през нощта се обади на един познат юрист. Обяснили са му какви права има. Така че не си въобразявайте, че всичко ще стане толкова лесно. Още много сълзи ще пролеете.
— Възможно е — каза Елена и равномерно намаза маслото върху филията си. — Само че ще плача в собствения си апартамент. И без вашето присъствие.
Донка Яворова рязко се извърна към нея.
— Знаете ли каква сте? Неблагодарна и злобна жена. Синът ми толкова направи за вас, а вие го изхвърляте на улицата. И мен заедно с него — възрастна жена, която има нужда от грижи.
— Какви точно грижи? — Елена я погледна хладно. — Вие сте по-здрава от мен. Вчера половин ден местихте мебели в стаята си, а после се оплаквахте, че не съм ви помогнала.
Свекърва ѝ стисна устни и замълча.
В този момент в кухнята влезе Димитър Валентинов. Изглеждаше недоспал. Под очите му личаха тъмни сенки, лицето му беше сивкаво и уморено. Той отново включи каната, сякаш не знаеше какво друго да направи, после седна на свободния стол.
— Елена, мислих цяла нощ — започна той. — Нека опитаме още веднъж. Можем да отидем при семеен психолог. На работа ми препоръчаха добър специалист.
— Късно е, Димитър Валентинов. Сто пъти ти казвах, че не мога повече да живея така. Ти не ме чу. Сега вече няма смисъл да слушаш.
— Но защо?
— Защото вече не ти вярвам. Ти ми обеща, че майка ти ще остане за два-три месеца, докато приключи ремонтът в нейния апартамент. Минаха четири години. Ремонтът приключи след три месеца, а тя още е тук.
— Трудно ми е сама — намеси се Донка Яворова. — Свикнах с вас. Свикнах и с Лилия Любомирова.
— Тогава трябваше да се държите по друг начин — отсече Елена. — Не да командвате, не да обиждате и да не се месите в семейството ни.
— Аз съм част от вашето семейство! Майка съм на съпруга ти.
— А аз съм майка на вашата внучка. Само че това никога не ви е интересувало.
След закуската Елена облече Лилия Любомирова и я заведе на училище. Когато се прибра, в дома вече кипеше трескава дейност. Донка Яворова говореше по телефона и от откъслечните реплики Елена веднага разбра, че звъни на роднини.
— Да, представяш ли си, гони ни… Не, напълно сериозно… Направо на улицата… Всички сме потресени… Елате днес, трябва да обсъдим…
Елена мина покрай нея, влезе в спалнята и затвори вратата. Беше ѝ ясно какво се случва. Свекърва ѝ събираше подкрепление. Скоро апартаментът щеше да се напълни с лели, чичовци, братовчеди на Димитър Валентинов — всички готови да организират показен съд срещу нея. Нека идват, помисли си тя. Жилището така или иначе беше нейно, а ако пожелаеше, имаше пълното право да изведе от него всеки нежелан гост.
Около три следобед звънецът издрънча. Елена отвори и на прага видя по-малката сестра на Донка Яворова — Надежда Филипова. Жена с писклив глас, натрапчиво поведение и вечен навик да си пъха носа навсякъде. До нея стоеше още една роднина — някаква далечна племенница, която Елена беше виждала само два-три пъти.
— Е, здравей, Еленче — проточи Надежда Филипова и без да чака покана, влезе в антрето. — Чухме, че тук май се готви революция.
— Щом вече сте дошли, заповядайте — отдръпна се Елена.
Всекидневната бързо започна да се пълни. Пристигна и братовчедът на Димитър Валентинов — Борис Данаилов, който работеше някъде в автосервиз и много обичаше да разсъждава за житейските неправди. Дойде и една съседка на Донка Яворова, с която тя беше успяла да се сприятели през тези години.
Всички се настаниха. Донка Яворова ги подреди по местата им почти като режисьор преди спектакъл, след което даде начало на представлението.
— Ето, вижте я — каза тя и посочи Елена. — Тази жена иска да изхвърли мен и Димитър Валентинов на улицата. След всичко, което сме направили за нея.
— Как може така, Елена? — плесна с ръце Надежда Филипова. — Нали сте семейство. Седем години заедно. Така ли се постъпва?
— Може — отговори Елена. — Апартаментът е мой. Ако искам, живея в него със съпруга си и свекърва си. Ако не искам — живея сама.
— Но Димитър Валентинов е правил ремонт тук — намеси се Борис Данаилов. — Дал е пари. Това справедливо ли ти се струва? Човекът е вложил средства, а сега — ритник отзад и вън?
— Ремонтът беше направен за семейството. Никой не го е принуждавал. Касови бележки за материалите няма, договор с майстори също няма — Елена беше проверила този въпрос предварително. — Доказването на вложени средства ще бъде почти невъзможно. А дори да успее да докаже нещо, това не му дава право на собственост. Най-много да претендира за компенсация.
— Значи вече си насъскала юристи срещу нас — изсъска Донка Яворова. — Подготвяла си се, така ли? Дълго си кроила план как да се отървеш от нас.
— Никакъв план не съм кроила. Просто търпението ми свърши.
През цялото време Димитър Валентинов седеше в ъгъла и мълчеше. Изглеждаше объркан и изгубен. Очевидно нямаше никаква представа как да върне положението под свой контрол. Роднините бръмчаха наоколо като развълнуван рояк, обсъждаха подробности, предлагаха абсурдни варианти от типа на „да го впишат в друг дял“ или „да се подаде насрещен иск“. Елена ги слушаше с непроницаемо лице.
— Значи така — Надежда Филипова се изправи и сложи ръце на кръста. — Ние няма да позволим нашият Димитър Валентинов да бъде изхвърлен. Ще се борим.
— Борете се — сви рамене Елена. — Само че ще трябва да се борите със закона. А законът е на моя страна.
— Законът е едно, справедливостта е друго — тържествено произнесе Донка Яворова. — Бог вижда всичко.
— Именно — Елена я погледна право в очите. — Бог вижда и как четири години превръщахте живота ми в отрова.
Роднините зашумяха още по-силно. Някой извика, че Елена е неблагодарница. Друг започна да я призовава към съвест. Надежда Филипова дори се опита да разиграе сцена със сърдечна криза — хвана се за гърдите и театрално се отпусна към дивана. Но Елена беше гледала този номер неведнъж и само леко се усмихна.
— Надежда Филипова, валерианът е в аптечката в кухнята. Или да ви повикам линейка?
— Няма нужда — веднага се съживи тя и отново започна да негодува.
След около час на Елена ѝ омръзна този фарс. Тя стана и ясно, достатъчно високо заяви:
— Приключихме. Аудиенцията свърши. Трябва да взема дъщеря си от училище. Моля всички гости дотогава да напуснат. В моя апартамент външни хора няма да стоят.
— Ние не сме външни, ние сме роднини — възрази Надежда Филипова.
— Вие сте роднини на съпруга ми. А той е тук, защото аз съм позволила. Така че — довиждане.
Елена демонстративно отиде в антрето и отвори широко входната врата. Студеният въздух от стълбището нахлу в жилището. Роднините започнаха да мърморят, но един по един се надигнаха и заоправяха палта и чанти. Донка Яворова наблюдаваше всичко с такава омраза, че сякаш въздухът около нея щеше да се нагорещи.
— Ще съжаляваш — прошепна тя, когато мина покрай Елена към стаята си. — Горчиво ще съжаляваш.
Вечерта, когато Лилия Любомирова вече беше заспала, Димитър Валентинов дойде при Елена в спалнята. Тя седеше с книга в ръце, но не четеше. Погледът ѝ беше забит някъде в една точка.
— Елена, може ли да поговорим? Спокойно. Без викове.
— Говори.
— Разбирам, че си ядосана на майка ми. Но аз какво общо имам? Обичам те. Искам да бъда с теб и с Лилия Любомирова.
