— Ако наистина ме обичаше, отдавна щеше да си поставил майката на мястото ѝ. Ти не си дете, Димитър Валентинов. На трийсет и шест години си. А още не умееш да ѝ кажеш едно обикновено „не“.
— Тя ми е майка. Сама ме е отгледала. Не мога просто така да я изхвърля.
— А аз вече не мога да живея с нея. Улавяш ли разликата?
Димитър Валентинов наведе глава. Елена виждаше, че думите ѝ го болят. Но да го съжали сега означаваше отново да предаде себе си. Твърде дълго беше проявявала разбиране. Твърде много неща беше преглъщала.
След кратко мълчание той каза:
— Нека направим така. Майка ми се връща в нейния апартамент. Още утре. А ние оставаме тук — ти, аз и Лилия Любомирова. И ще опитаме да започнем отначало.
Елена поклати глава.
— Не ти вярвам. Сега ще обещаеш, а след месец пак ще я доведеш с куфарите. Вече сме минавали по този път.
— Заклевам ти се.
— Не ми трябват клетви. Решението ми е взето.
Димитър Валентинов се изправи. Изражението му изведнъж се промени — лицето му се втвърди, очите му станаха студени, почти чужди.
— Добре тогава. Щом ще е така, и аз няма повече да се церемоня. Мислиш, че просто ще си тръгна? Много грешиш. Ще подам насрещен иск. Ще поискам обезщетение за ремонта. И няма да е символична сума, а пълната стойност на труда и материалите. Пазя снимки как изглеждаше апартаментът преди ремонта. Имам и съседи, които могат да потвърдят в какво състояние беше всичко. Така че тепърва ще тичаш по институции.
— Тичай ти — отвърна Елена и сви рамене, макар че нещо вътре в нея болезнено се сви. — Не ме плашиш.
Но страхът все пак се прокрадна. През нощта почти не мигна. Въртеше в главата си колко би могъл да струва ремонтът, ако някой реши да го пресмята сериозно. С Димитър Валентинов нямаха общи спестявания, а парите, които тя беше отделяла за операцията на майка си, стояха в отделна сметка. Ако съдът я задължеше да плати компенсация, тези средства можеха да не стигнат. А тогава майка ѝ щеше да остане без помощ.
На сутринта Елена се обади на своя стара приятелка, която работеше в юридическа консултация. Разказът ѝ излезе накъсан, объркан, пълен с паузи, но жената я изслуша внимателно и отговори без увъртане:
— Ако той докаже, че е вложил средства, съдът може да постанови да му възстановиш част от сумата. Но за това са нужни документи — касови бележки, фактури, договори. Само снимки и приказки на съседи не са достатъчни. А ако ремонтът е правен отдавна, най-вероятно изобщо няма да може да претендира нищо. Давностният срок е три години.
Елена си пое малко по-леко въздух. И все пак тежестта в гърдите ѝ не изчезна. Тя ясно разбираше, че истинската война едва сега започва.
Минаха три дни. Напрежението у дома стана почти непоносимо. Донка Яворова вече не крещеше. Вместо това се движеше из апартамента като обидена кралица — с присвити устни, високо вдигната брадичка и многозначително мълчание. Димитър Валентинов почти не говореше; само хвърляше към Елена мрачни, тежки погледи. Лилия Любомирова усещаше, че се случва нещо лошо, и се смали в себе си — стана тиха, предпазлива и все по-често се затваряше в стаята си.
После се случи онова, за което Елена не беше подготвена.
В петък вечерта на вратата се позвъни. Когато отвори, на прага стоеше непозната жена с папка в ръце.
— Добър вечер. От отдела за закрила на детето съм — представи се тя. — При нас постъпи сигнал за неблагоприятна семейна среда. Налага се да извършим проверка.
На Елена ѝ изстина кръвта.
— Какъв сигнал? От кого?
— Сигналът е анонимен. Но сме длъжни да реагираме. Може ли да вляза?
Жената прекрачи прага и се огледа. В хола, на дивана, Донка Яворова гледаше телевизия с изражение на страдалка. Щом видя служителката, въздъхна дълбоко и поклати глава.
— Ето, вижте сама — каза тихо, но достатъчно ясно. — Майката по цял ден е заета с работа, детето е оставено да се оправя както може. Аз, като баба, се старая да помагам, но кой ме слуша?
Елена онемя от такава подлост. Гледаше свекърва си и не можеше да повярва, че чува това.
— Това не е вярно — обърна се тя към жената от отдела. — Работя дистанционно. Дъщеря ми винаги е под надзор.
— Ще проверим — отвърна служителката спокойно и помоли да види стаята на детето.
Елена я заведе при Лилия Любомирова. В стаята беше чисто и уютно. На бюрото бяха подредени учебници, по стените висяха рисунки. Жената огледа всичко, после поиска да види хладилника и провери дали има храна. След това помоли да извикат момичето.
Лилия Любомирова дойде притеснена и хвана майка си за ръката. Гледаше непознатата жена с уплашени очи. Служителката ѝ зададе няколко въпроса — за училището, за храненето, за това кой ѝ помага с уроците. Детето отговаряше кратко, почти шепнешком, без да пуска ръката на Елена.
След проверката жената състави протокол и си тръгна, като каза, че нарушения не са установени. Но Елена вече разбираше: това не беше краят. Това беше само първият удар. Донка Яворова беше извадила тежката артилерия и оттук нататък можеше да се очаква всичко.
Същата вечер Елена застана пред свекърва си.
— Вие ли подадохте сигнала до закрила на детето?
— Аз? — Донка Яворова направи престорено изненадана физиономия. — Откъде ви хрумна? Може би някой съсед е забелязал, че детето ви е оставено без грижа.
— Моето дете не е оставено без грижа. И вие много добре го знаете.
— Аз нищо не знам. И изобщо не разговарям с вас, след като ме изгонихте.
Елена разбра, че разговорът няма смисъл. Трябваше да действа по друг начин.
Започна да документира всичко, което се случваше в дома. Всеки път, когато влизаше в кухнята или в хола, включваше запис на телефона си. Записваше всяка дума на Донка Яворова, всеки странен телефонен разговор, всяко неочаквано посещение на роднини. В началото самата тя се чувстваше така, сякаш изпада в параноя, но много скоро предпазливостта ѝ се оказа напълно оправдана.
Седмица след посещението на служителката от закрила на детето отново се позвъни. Този път на вратата стоеше районен полицай — млад мъж с уморено лице и таблет в ръка.
— Подадено е заявление, че нарушавате правата на живеещите в жилището и създавате невъзможни условия за съвместно съжителство — каза той делово. — Трябва да проведа проверка и разговор.
— Кой е подал заявлението? — попита Елена, въпреки че вече знаеше отговора.
— Вашата свекърва, Донка Яворова. Твърди, че се опитвате да я изселите, че ѝ спирате тока в стаята и не я допускате до общите помещения.
— Това е лъжа. Никой не ѝ спира тока. И има достъп навсякъде. Заповядайте, вижте сам.
Полицаят обиколи апартамента, огледа стаите и зададе няколко въпроса на Димитър Валентинов, който седеше в кухнята и мълчаливо пиеше чай. Той отговаряше уклончиво — имало конфликт, да, но до физическо насилие не се стигало.
— Ясно ми е — каза полицаят, след като приключи огледа. — Семеен битов спор. Съветвам ви да се разберете мирно. Ако не можете — решавайте въпроса по съдебен ред.
— Точно по съдебен ред ще го решим! — извика Донка Яворова от стаята си. — И за клевета ще я съдя!
Елена не издържа.
— Донка Яворова, за каква клевета говорите? Аз казвам истината.
— Истината на всеки е различна.
Когато полицаят си тръгна, Елена седна в кухнята и дълго гледа в една точка. Димитър Валентинов влезе, видя лицето ѝ и веднага отвърна поглед. Очевидно го беше срам, но въпреки това не правеше нищо, за да спре майка си.
— Димитър Валентинов — повика го Елена. — Ти разбираш ли, че и закрила на детето, и полицията бяха извикани от майка ти? Осъзнаваш ли, че тя злепоставя не само мен, а и теб?
— Не говоря с нея по тази тема.
— Ще ти се наложи. Защото оттук нататък ще става още по-лошо.
Ден след посещението на районния полицай Елена седеше в спалнята и преглеждаше записите в телефона си. Един от тях се оказа особено важен. Беше направен късно вечерта, когато тя минаваше покрай стаята на свекърва си и чу висок разговор. Донка Яворова крещеше по телефона, явно убедена, че никой не я чува.
— Само да посмее да ме изсели! Ще подпаля този апартамент заедно с нея, да не остане за никого! Да разбере с кого си има работа!
Тогава Елена беше застинала в коридора, притиснала телефона към гърдите си. Записът вървеше. А Донка Яворова продължи:
— И Димитър Валентинов я подкрепя, не се тревожи. Той също знае, че по закон нищо няма да получим. Но ние ще ѝ направим живота непоносим.
