Елена отвори с рамо вратата на кабинета на главния лекар и за малко да събори минаващата санитарка. Измърмори едно бързо „извинете“ и почти се затича към стълбите. Да чака асансьора ѝ се струваше непоносимо дълго.
Завеждаща отделение. Само на двадесет и осем.
В главата ѝ още отекваше гласът на Красимир Симеонов:
„Елена Сергеевна, всички подкрепяме вашата кандидатура. Напълно сте го заслужили.“
Навън октомврийският дъжд ситно ръсеше, но на Елена ѝ беше светло, сякаш над града грееше слънце. Тя отметна качулката, остави вятъра да я удари в лицето и се засмя на глас. Един минувач дори се обърна след нея.
Мислеше си за Николай. Вече виждаше как ще я грабне на ръце — така правеше винаги, щом тя донесеше хубава новина. Щеше да я завърти из кухнята, да извади онази бутилка шампанско, пазена от двамата „за специален повод“. После непременно щеше да се обади на майка ѝ, защото винаги първо звънеше на Маргарита Огнянова. „Поздравете дъщеря си, пак направи нещо голямо“, щеше да каже. А майка ѝ щеше да плаче в слушалката.
След това щеше да дотича Виктория. Най-добрата ѝ приятелка. Почти сестра. Щеше да донесе „Наполеон“ от малката пекарна на ъгъла, защото Елена обичаше само този сладкиш и Виктория го знаеше. Щяха да вдигнат тост. После тримата щяха да останат в кухнята до късно през нощта, както някога в студентските години.
Елена се спря пред цветарския павилион и си купи жълти хризантеми. Беше малко смешно — сама на себе си цветя. Но днес можеше всичко.
Таксито я откара до дома за двайсет минути. До петия етаж се качи пеша, защото асансьорът отново не работеше. Пред входната врата спря за миг, за да си поеме въздух.
И застина.
В антрето имаше чужди обувки. Дамски. Червени, на тънък ток. Обувките на Виктория.
Пробождането в сърцето не дойде веднага. Първо дори се зарадва — Виктория е тук, значи ще научи новината веднага. Само че обувките стояха някак неправилно. Захвърлени. Едната беше килната настрани, сякаш ги бяха събули набързо.
— Николай? — извика тихо Елена. — Виктория, тук ли сте?
Никой не отговори. Само някъде навътре в апартамента се чуваха приглушени гласове.
Елена пристъпи напред. Букетът изведнъж натежа в ръцете ѝ. Остави хризантемите върху шкафчето до огледалото. После бавно свали шлифера си, като че ли се боеше с най-малкия шум да не наруши нещо съдбоносно. В огледалото срещу себе си видя лице — пребледняло, с разширени очи. Сякаш не беше нейното.
Тръгна по коридора. Не се промъкваше, но и не вървеше уверено. Някъде дълбоко в себе си вече беше разбрала всичко. Само разумът ѝ отчаяно се съпротивляваше и подхвърляше спасителни обяснения: на Виктория ѝ е прилошало, Николай ѝ помага, просто разговарят…
Вратата на спалнята беше открехната.
Елена се приближи. Погледна вътре.
И видя.
Не изпищя. Не се свлече на пода. Просто остана права и гледа — една секунда, втора, трета. После безшумно затвори вратата. От тяхната страна.
Върна се в антрето и седна на малката табуретка. Погледът ѝ падна върху жълтите хризантеми, увиснали безпомощно от ръба на шкафчето. Толкова нелепи. Толкова излишни.
Вътре в нея нямаше нищо. Нито сълзи, нито вик — само пронизителна тишина, сякаш някой беше изключил звука на целия свят.
„Завеждаща отделение“, мина ѝ през ума без никаква причина. И тя криво се усмихна.
Минаха около десет минути. От спалнята се доловиха шумолене и приглушен смях. Смехът на Виктория. Същият, който Елена познаваше още от първи курс, от общежитието, от сватбата на Виктория, разпаднала се само след половин година — тогава Елена я прибра при себе си, даваше ѝ успокоителни чайове и я водеше на психолог. Същият смях, който беше звучал и на собствената ѝ сватба, когато Виктория стоеше до нея като свидетелка, плачеше и повтаряше: „Еленче, вие сте такава прекрасна двойка…“
Елена се изправи. Свали брачната халка и я задържа върху отворената си длан. Николай я беше купил преди три години.
