в малко бижутерско магазинче на „Покровка“ — изчистена халка от бяло злато, без показност, без излишни украшения. Някога Елена наистина я обичаше.
Остави я върху нощното шкафче, до хризантемите.
После взе телефона си. Отвори банковото приложение. Имаха обща сметка — тя беше настояла за това, защото ѝ се струваше по-правилно, по-честно, по-семейно. Вътре обаче стоеше точно толкова, колкото самата тя беше превела. За три години Николай не беше внесъл и една стотинка. Все повтаряше: „Само проектът да потръгне, Ели, нали разбираш…“ И тя разбираше. Превеждаше. Плащаше. Издържаше.
Елена премести всичко. До последната стотинка. Прехвърли парите в своя лична сметка, за която Николай нямаше представа. Майка ѝ я беше открила на нейно име още преди сватбата и неведнъж ѝ беше казвала: „Не я закривай никога, Еленче. Жената трябва да има нещо свое. Това е свято.“
След това влезе в служебната поща на Николай. Паролата той сам ѝ беше дал някога — „ако изскочи нещо спешно“. Доверяваше ѝ се. Елена написа кратко писмо до неговия началник. Прикачи и скрийншотове от кореспонденция, която беше открила преди половин година. Тогава насила беше убедила себе си, че „сигурно е само служебно“. Но не беше само служебно. Имаше комисиони. Малки, но постоянни. Тогава беше замълчала — защото го обичаше, защото му вярваше, защото все още се надяваше.
Сега вече не се надяваше.
Натисна „изпрати“.
Виктория. Виктория имаше салон за красота — малък, постоянно на загуба. Миналата година Елена ѝ беше дала заем за ремонта: около осем хиляди лева. С разписка, заверена при нотариус. „Да е като между големи хора“, беше се засмяла тогава Виктория. Документът лежеше в сейфа на майката на Елена.
Тя набра номера ѝ.
— Мамо — произнесе спокойно. — Здравей. Трябва ми разписката на Виктория. Помниш ли, че я пазеше?
— Ели, какво става? — гласът на майка ѝ веднага се напрегна. — Нещо случило ли се е?
— Нищо. Просто е време да си я поискам. Срокът мина.
— Елена…
— Мамо. После. Ще ти разкажа после. Сега, моля те, направи го.
От другата страна настъпи тишина. После майка ѝ каза тихо:
— Тръгвам към теб.
— Недей. Аз заминавам. Още сега.
— Къде?!
— При леля Галина Александрова. Във Варна. За една седмица.
— Елена…
— Обичам те, мамо. Всичко е наред. Наистина.
Затвори. От спалнята отново се чу смях. Елена влезе в кабинета и събра документите си — личната карта, дипломата, трудовата книжка. В малък куфар хвърли няколко дрехи. После лаптопа. Зарядното.
Накрая се върна до шкафчето и взе халката. Задържа я за миг между пръстите си. После отиде в кухнята, отвори коша за боклук и я пусна вътре. Металът иззвънтя в празна консервна кутия. Елена затвори капака.
На масата остави бутилка шампанско. Същата онази. До нея постави две чаши и бележка: „Поздравете ме. Станах завеждаща отделение. А от вас си тръгвам. Ключовете оставете в пощенската кутия. Апартаментът е мой — дарение, Николай, спомняш си, нали?“
Излезе без шум и внимателно притвори вратата след себе си. Слезе долу. Навън все още ръмеше, само че дъждът вече беше истински — студен и упорит.
Елена спря такси.
— Накъде? — попита шофьорът.
— До Централна гара.
Варна я посрещна със солен вятър и ниско, оловносиво небе. Леля Галина Александрова, по-малката сестра на майка ѝ, живееше там от около петнайсет години. След развода си беше избягала „към морето, по-далеч от всички“, купила малка къща на две крачки от крайбрежната алея и беше отворила кафене. Като дете Елена прекарваше при нея всяко лято.
— Еленче! — леля ѝ я прегърна на гарата, без да задава въпроси. Само я погледна в очите и тихо каза: — Хайде.
Двете се качиха в старата „Нива“.
