В старото возило пътуваха без думи. Само моторът ръмжеше равномерно, а зад стъклата Варна се плъзгаше с мокрите си улици и мириса на море. След известно време леля ѝ изведнъж наруши тишината:
— Кафенето ще го затварям. Продавам помещението.
Елена се обърна рязко към нея.
— Как така? Защо?
— Отвориха наблизо едни нови, част от верига. Свалят цените до абсурд. Аз няма как да издържа.
Елена я гледа няколко секунди, после тихо попита:
— А ако аз го купя?
— Ти?!
— Аз, лельо Галина. Оставам тук. Завинаги.
Леля ѝ едва не изкара „Нивата“ в канавката.
През първите седем дни Елена почти не правеше друго, освен да върви край морето. Стъпваше по влажния пясък, движеше се покрай студената вода и оставяше вятърът да блъска лицето ѝ. Понякога плачеше. Друг път се засмиваше внезапно, без причина, сякаш нещо вътре в нея се беше скъсало и вече не знаеше как да реагира. Майка ѝ звънеше често. Елена вдигаше, отговаряше кратко, спокойно, почти равнодушно. От другата страна майка ѝ плачеше. Елена — не.
Николай започна да пише. Първо с ярост: „Какво направи?! Уволниха ме! Ти ли стоиш зад това?“ После тонът му стана жалък: „Еленче, прости ми, не бях на себе си, не мога без теб.“ След това дойдоха заплахи. После пак молби. Елена не четеше докрай. Блокираше един номер, той се появяваше от друг.
Виктория се обади само веднъж. От непознат телефон. Елена дори не разбра защо вдигна.
— Елена — гласът на Виктория беше пресипнал, пиян и злобен. — Сериозно ли? Наистина ли представи разписката? Осем хиляди лева! Аз няма да мога…
— Ще можеш — прекъсна я Елена. — Продай салона. Не ме интересува.
— Но ние… аз за теб бях като сестра…
— Сестра — повтори Елена без израз и затвори.
Месец по-късно помещението вече беше нейно. След още две седмици кафенето отвори отново. Кръсти го „Хризантема“. Леля Галина повдигна вежди, когато чу името, но Елена не даде обяснение.
Работата я погълна изцяло. Тичаше при доставчици, сама стоеше зад машината за кафе, учеше се да пече. Леля ѝ пазеше стара немска рецепта за ябълков сладкиш, който местните обожаваха. До ноември вече имаха редовни посетители — хора от квартала, рибари, двама писатели, които живееха наблизо само през сезона. И един художник: висок, побелял, с очи, странно млади за лицето му. Казваше се Теодор Илиев.
Той идваше всяка сутрин. Поръчваше двойно еспресо и парче от ябълковия сладкиш. Сядаше до прозореца и рисуваше нещо в бележника си.
Заприказваха се случайно. Веднъж беше забравил портфейла си, а Елена го почерпи. На следващия ден той донесе рисунка — неин портрет. Не я беше направил по-красива, не беше скрил умората. Беше я уловил такава, каквато беше: тиха, изтощена, с нещо недоизживяно в погледа.
— Откъде сте? — попита я той.
— От София.
— Аз съм от Бургас. Но съм роден… — усмихна се едва забележимо. — Роден съм в София. В стария център.
— И аз там израснах.
Погледите им се срещнаха.
— На коя улица? — попита Теодор Илиев.
— На „Кронверкска“.
Той застина. Чашата в ръката му бавно се спусна към масата.
— Номер?
— Седемнайсет.
Лицето на Теодор Илиев пребледня. Бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади стара снимка. Подаде ѝ я без дума.
На фотографията имаше двор. Нейният двор. Люлките, на които се люлееше като малка. Пясъчникът. И две деца — момиченце на около пет години с червено палтенце и момче, малко по-голямо от нея. Момчето държеше момиченцето за ръка.
— Това съм аз — произнесе Елена бавно. — Това… аз ли съм?
— Ти си — каза Теодор Илиев. — А момчето съм аз.
Останаха в празното кафене до късно вечерта. Леля Галина заключи залата, без да ги прекъсва, и тактично се качи горе.
Оказа се, че родителите им някога са били близки. Не просто познати — приятелствали семейно, почти неразделно. Теодор Илиев бил на осем, Елена — на пет. Живеели в един и същи вход. После семейството на Теодор Илиев се преместило, защото баща му получил работа в Бургас. Преди заминаването майката на Теодор Илиев подарила на малката Елена пръстенче. Обикновено, детско — сребърно, с мъничко синьо камъче.
— Мама тогава каза: „Това е за твоята годеница, Теодоре. Когато пораснеш.“
