— …това не подлежи на обсъждане — довърши Мария спокойно, без да повишава тон.
Златка Живкова я изгледа продължително. В погледа ѝ проблесна нещо ново — като у опитен шахматист, който внезапно забелязва ход, за който не е бил подготвен.
— Елица ли те подплаши? — попита тя неочаквано. — Нещо за наема?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Документите ми са изрядни, Златка Живкова.
Настъпи кратко мълчание. Лъжичката иззвънтя в чашата, докато свекървата бавно разбъркваше изстиващото кафе.
— Добре. Приемам, че темата е приключена — изрече тя с премерена яснота. — Чух те. Но имай предвид — Георги Радославов ще вземе окончателното решение.
— Разбира се — кимна Мария. — Той не е дете.
Допиха напитките си почти без думи. Разделиха се учтиво, дори с привидна сърдечност. Отстрани никой не би предположил, че току-що са начертали граница, отвъд която никоя няма намерение да отстъпи.
Мария излезе навън, стигна до ъгъла на улицата и спря. Извади телефона си и отвори съобщенията от дизайнера. Бяха пристигнали първите варианти на разпределението — просторна кухня в светли тонове, вградени рафтове до тавана, огледало в антрето, което разширява пространството.
Разглежда дълго, застанала на тротоара, докато край нея минаваха хора с пазарски чанти и детски колички.
Накрая написа кратко: „Одобрявам. Продължаваме нататък.“
Изпрати съобщението и прибра телефона.
После пое към метрото — към града, който все още опознаваше, но в който вече имаше свое място. Своя врата. Свой ключ, който щракваше сигурно в бравата.
По същото време Златка Живкова остана на масата и се взираше в празната чашка. Сутринта Елица ѝ беше звъняла и бе споделила нещо любопитно. Не ставаше дума за наем. А за покупко-продажба, вписана преди три месеца на името на Мария Огнянова.
Златка още не беше решила как да използва тази информация.
Но щеше да измисли начин.
Три дни размишлява.
Мария нямаше представа за това. Тя беше погълната от своите задачи — работа, срещи с дизайнера, избор между два нюанса дъбов паркет, които на екрана изглеждаха еднакви, а на живо се различаваха осезаемо. Обикновени, делнични неща, които придават ритъм на живота.
Вечерите минаваха тихо. Георги гледаше футбол, понякога питаше какво има за вечеря, понякога — как е минал денят ѝ. Съществуваха рамо до рамо спокойно, почти без търкания — като хора, които съзнателно избягват един конкретен разговор. Подходящият момент така и не идваше. И може би и двамата бяха доволни от това.
В четвъртък Георги се прибра по-рано от обичайното.
Мария чу как дълго се бави в антрето. После влезе в кухнята и седна, без да съблече якето си — нещо нетипично за него.
— Майка ми говорила ли ти е нещо? — попита той.
Мария режеше чушка. Не спря.
— За какво?
— За жилището.
Острието само се отпусна върху дъската.
— Георги — произнесе тя бавно, — ще ми обясниш ли какво точно става?
Той прокара ръце по лицето си — жест на човек, който се лута откъде да започне.
— Днес ми се обади. Каза, че Елица е проверила в регистъра. Има сделка на твое име. Апартамент. От преди три месеца.
В кухнята беше тихо. От съседите се процеждаше приглушен звук от телевизор.
— И? — попита Мария.
Погледът му беше объркан, почти момчешки.
— Вярно ли е?
— Да.
Мълчанието се проточи.
— Купила си апартамент… и не си ми казала.
— Така е.
— Защо?
Тя издърпа стол и седна срещу него. Нямаше гняв в очите ѝ, нито предизвикателство. Само яснота.
— Защото, ако ти бях споделила предварително, това вече нямаше да е само мое решение. Щеше да стане „наше“. А после — твое и на майка ти. Знам как стават тези неща.
Той понечи да възрази, но се отказа.
— Значи не ми вярваш.
— Доверявам се на себе си — поправи го тя тихо. — Това не е същото.
Същата вечер той отиде при майка си.
Без скандал, без тряскане на врати. Просто събра няколко неща, каза „трябва ми време“ и излезе. Мария остана в коридора и проследи как входната врата се затваря. Вътре усещането беше странно — нито болка, нито облекчение. По-скоро като когато дълго чакаш буря и най-накрая чуваш първия гръм.
Върна се в кухнята, изяде изстиналата си вечеря, изми съдовете и си легна.
Сутринта се събуди без аларма. Полежа, вперила поглед в тавана. После стана, направи си кафе и отвори лаптопа — дизайнерът беше изпратил окончателния вариант с бележки.
Животът продължаваше. И това едновременно я смущаваше и ѝ даваше опора.
Два дни по-късно телефонът ѝ звънна.
Мария беше в строителен хипермаркет и избираше плочки за банята. Държеше две мостри и се чудеше коя няма да ѝ омръзне след пет години.
На дисплея светна името на Златка Живкова.
Тя прие обаждането.
— Марийче — започна свекървата. Гласът ѝ беше различен — без хладната официалност, без стратегическия оттенък. Просто уморена жена. — Георги е при мен.
— Знам.
— Той е… много разстроен.
— Разбирам.
Кратка пауза.
— Нямаш намерение да го повикаш обратно, така ли?
Мария погледна светлата плочка в ръцете си — почти бяла, с едва забележима текстура.
— Ако Георги поиска да говорим, аз съм тук. Телефонът ми е включен.
От другата страна се чу тихо поемане на дъх, сякаш Златка се канеше да каже нещо повече.
