— Какво сте се умълчали така? Пълнете чашите, докато ракията не е изветряла! Да не сме на помен, а? Аз, слава Богу, празнувам юбилей! — плътният глас на Галина Александрова, вече леко пресипнал от изпитото, разряза дрънченето на вилиците и хаотичния говор, който кънтеше в претъпканата стая.
Тя се надигна тежко от мястото си начело на масата и се подпря с двете си месести ръце върху покривката, осеяна с мазни петна от салати с майонеза и рибни мезета. Лицето ѝ, зачервено от жегата и алкохола, лъщеше под светлината на евтин полилей, а на шията ѝ, притисната от наниз изкуствени перли, пулсираше синя вена. В стандартния тристаен апартамент, претъпкан с масивни мебели от времето на соца, се бяха събрали поне петнайсет души. Седяха притиснати рамо до рамо, потни, шумни, но послушно притихваха щом домакинята отвореше уста — като ученици пред строг директор.
Теодора Христова бе набутана на най-неудобното място — в ъгъла на масата. Стискаше столчето на чашата с евтино вино толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Искаше ѝ се да излезе на балкона, да запали цигара и да поеме студен въздух. Още повече ѝ се искаше просто да изчезне — да се слее с шарката на тапета и никой да не я забелязва. Но Пламен Вълков, съпругът ѝ, вече два пъти болезнено бе стиснал коляното ѝ под масата с влажната си длан — ням намек да не разваля „празника на мама“ с кисела физиономия. Самият той, разкопчал горното копче на ризата и отпуснат назад, бе обърнал поне пет-шест чашки и сега гледаше майка си с блажено, предано обожание.
— Искам нещо да ви кажа, мили мои — обиколи масата с мътен, но остър поглед Галина Александрова, като се спря за миг върху снаха си. По гърба на Теодора полази ледена тръпка. — Все вдигате наздравици: „Галина, каква си герой!“, „Галина, какъв син си отгледала!“. Ама аз не съм помогнала само на него. Аз направо благотворителност върша. Вижте я нашата Теодорка. Царица, дума да няма.
Всички глави като по команда се обърнаха към нея. Някой спря да дъвче, друг се ухили в очакване на безплатно представление. Росица Яворова, облечена в блестяща блуза с лурекс, прикри устата си с длан, за да скрие беззъбата си усмивка, а съседът отдолу — Васил Мартинов — изсумтя и се престори, че се е задавил с кисела краставичка.
— Седи си тя, видиш ли, в коприна и злато, надува се — продължи свекървата с глас, лепкав като сироп, но отровен в дъното си. Тя театрално размаха ръка с пръстен, подарен от сина ѝ — купен с парите, които Теодора бе спестявала за почивка. — А помниш ли, Пламене, как за първи път прекрачи прага ни? Помниш ли?
— Как да не помня, мамо — изкиска се Пламен, бодейки хлъзгав маринован гъбен шапка с вилицата. — С онова скъсано яке. Синьото… с кръпката.
Кръвта нахлу в лицето на Теодора. Не от срам — от ярост, която притъмняваше погледа ѝ. Тя си спомняше добре якето. Обикновен пухен модел, носен три зими, докато събираше пари за първоначална вноска за жилище в Плевен. Ипотеката така и не стана — първо „мама трябва спешно да си оправи зъбите“, после „на вилата ѝ тече покривът“, после „сърцето ѝ не е добре, трябва санаториум“.
— Ето! — тържествуващо вдигна показалец Галина Александрова, с олющен лак по ноктите. — Беше бедна като църковна мишка. Дрипла! Като видях ботушите ѝ, щях да се прекръстя. Подметките зееха. Викам си: Господи, от коя сметище си я довел, сине?
По масата премина вълна от кикот. Разгорещени от алкохола, гостите усетиха позволение за лов. Унижението на друг винаги върви добре с мезето.
— Галина Александрова, стига — прозвуча гласът на Теодора сухо, като счупена клонка. Устните ѝ трепереха, но очите ѝ бяха твърди.
— Стига ли? В моя дом ще ми казваш да мълча? — разпали се още повече свекървата, окрилена от мълчаливото одобрение на публиката. — Истината казвам! Ние те изкъпахме, нахранихме, човек направихме от теб! От калта те извадихме. Дадохме ти адресна регистрация в Плевен, селяндурке, да не те спират полицаите по ъглите! Трябва да ми целуваш ръцете всеки ден, че те приех в прилично семейство, а не те изгоних с парцал!
— Мамо, ти направо… — проточи Пламен лениво, но в гласа му нямаше укор, а пиянско одобрение. — Защо така пред хората…
— Пред хората ли? Нека чуват! — изрева тя и обърна чашка коняк, без да мигне. — Да знаят колко си неблагодарна. Ядеш от моята маса, пиеш моето вино и гледаш сякаш ти мирише. Стани! Като ти говоря — стани! Показвай уважение към майката на мъжа си!
В стаята се спусна гъсто, задушно мълчание. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник и нечие шумно подсмърчане. Теодора бавно се изправи, сякаш насън. Погледът ѝ попадна върху огромната торта в средата на масата — с дебел пласт крем, розови розички и надпис от шоколад: „55 — жената е в разцвета си“. Домакинята вече половин час обясняваше колко скъпа била.
— Така — кимна доволно Галина Александрова, бършейки мазните си устни със салфетка. — А сега се поклони. И благодари. Да те чуят всички. Благодари, че те измъкнахме от мизерията и те сложихме на стол сред хора.
Пламен дръпна роклята ѝ надолу, опитвайки се да я накара да седне, но ръката му беше отпусната и безсилна.
— Тео, хайде, не започвай… — прошепна той. — Кажи „благодаря“ и край. Виждаш, мама се вълнува, ще ѝ скочи кръвното. Толкова ли ти е трудно?
Теодора го изгледа отгоре надолу. Лъскавото му, самодоволно лице, уплашените му очички, в които нямаше и следа от любов — само страх от майка му и желание пиршеството да продължи. После премести поглед към свекърва си — в новата ѝ, кичозна рокля с пайети, застанала с ръце на кръста като самодоволна, раздута жаба.
Вътре в Теодора вече нямаше място за възпитание, за търпение или за мисли „какво ще кажат хората“. Всичко бе изгоряло. Бе останала само студена, звънтяща яснота и ярост, кристално чиста. Осъзна, че този фарс продължава твърде дълго.
— Благодаря? — повтори тихо, едва чуто за най-близките.
— По-силно! Не те чувам! — нареди Галина Александрова, наслаждавайки се на властта си. — Поклони се както трябва!
Теодора пое дълбоко застоялия въздух и направи крачка към масата.
Въздухът сякаш се сгъсти — натежал от мирис на алкохол, евтин парфюм и стари обиди. Гостите, които допреди миг се хилеха и дъвчеха, замръзнаха с вилици във въздуха като восъчни фигури. Всички чакаха поклона. Чакаха ритуалното унижение — финалния акорд на вечерта, по-сладък от всяка торта. А Галина Александрова, раз…
