…а Галина Александрова, с разцъфнала в тържествуваща усмивка физиономия, вече протягаше мислено ръка да приеме капитулацията на снаха си, усещайки се господарка на малкото си панелно царство.
Само че Теодора не се наведе.
Тя бавно изправи гръб, отпусна рамене назад и вдигна глава. Обикновено кротките ѝ очи, свикнали да мълчат и да понасят, проблеснаха с ледена, почти безразсъдна светлина.
— Изобщо не ми пука за юбилея ви, Галина Александрова! — гласът ѝ проряза стаята. — След като пред всички обявихте, че синът ви ме бил намерил на бунището и ме „изкъпал“, няма да седна повече на една маса с вас! Умишлено ме унижавате! И ако искате спектакъл — ще го получите! Сега ще ви лепна тази торта върху новата рокля, та никога да не забравите празника си!
— Ти нормална ли си, ма?! — писна свекървата, мигом изгубила увереността си. — Такова нещо не съм казвала! Как смееш…
— Мислите ме за глуха? Или за сляпа? — прекъсна я Теодора. — Не виждам ли как се наслаждавате, че държите „просякинята“ под контрол?
Усмивката по лицето на Галина се стопи. Остана само смут и сянка на страх. Пламен Вълков, който допреди малко се беше разплул на стола си с чаша в ръка, рязко се изправи. Пияните му очи се разшириха.
— Какви ги дрънкаш, бе? Луда ли си? — изхриптя той, но думите му вече не можеха да спрат лавината.
— Всеки ден! — продължи Теодора, пристъпвайки към масата. — Всеки божи ден ме смазвате! Супата била безсолна, стъпките ми шумни, заплатата — смешна! А сега искате да коленича за една чиния салата? Искате да ви благодаря за подаянията? Добре! Ще има шоу!
Ръцете ѝ трепереха — не от страх, а от натрупаната ярост, която блъскаше в слепоочията ѝ като чук.
— Само да посмееш! — изпищя Галина Александрова и инстинктивно прикри гърдите си, обсипани със златни пръстени. — Ще ти…
Не довърши.
С едно рязко движение Теодора сграбчи тежкия поднос. Огромната, напоена със сироп торта — близо три килограма блатове, маслен крем и шоколадови стърготини — се отдели от покривката. Това не беше комична сцена от стар филм. Беше открита атака.
С глух вик, събрал в себе си три години преглъщани обиди, подигравки и думата „боклук“, която още кънтеше в ушите ѝ, тя стовари сладкарското чудовище право в лицето на свекърва си.
Чу се мокър, плътен плясък, като парцал, захвърлен върху стена — само че оглушителен. Кремът избухна във въздуха, трохи и глазура полетяха на всички страни. Един от гостите — чичо Васил Мартинов — получи роза от крем право в окото, а жена с лъскава блуза изпищя, когато парче блат се лепна върху гърдите ѝ.
Галина Александрова остана неподвижна.
За миг апартаментът се превърна в абсурдна картина: рожденичката стоеше обляна в бежова маса, от която се подаваха само изцъклени от ужас очи и зинала уста. Блестящата ѝ рокля, с която се хвалеше цяла вечер, се беше превърнала в лепкава каша.
— А-а-а-а! — писъкът ѝ разцепи тишината. Тя започна да маже лицето си, опитвайки се да махне крема, но само го размазваше повече, приличайки на зловещ клоун. — Роклята ми! Лицето ми! Уби ме! Хора, тя ме уби!
Хаосът избухна мигновено. Столове се обърнаха, чаши се разляха. Някой викаше, друг трескаво се бършеше със салфетки, трети стоеше вцепенен, сякаш гледа чужд филм.
Пламен първоначално бе като парализиран. После лицето му почервеня до лилаво. Гледката на майка му — опозорена и покрита с крем — подпали нещо диво в него. Той изрева и се хвърли към жена си, събаряйки табуретка по пътя.
— Какво направи, ма, мръснице?! — изкрещя, пръскайки слюнка.
Теодора не успя да се отдръпне. Тежката му ръка се впи в косата ѝ и я дръпна назад. Болката проряза скалпа ѝ, очите ѝ се насълзиха, но тя не издаде звук. Пламен я завлече към коридора и я блъсна като ненужен предмет. Бедрото ѝ се удари в касата на вратата, но тя се задържа, опряна в стената.
— Свършена си! — процеди той, приближавайки се заплашително. Юмруците му бяха свити, в очите му гореше откровена омраза. — Махай се оттук! Вън! Да не съм те видял повече в този дом!
Той я сграбчи за раменете и я разтърси така, че зъбите ѝ изтракаха.
— Знаеш ли колко струваше тази рокля? Осъзнаваш ли кого унижи? Това е майка ми! — крещеше в лицето ѝ, дъхът му тежеше на алкохол и лук. — Ще те смажа! Ще те направя на прах!
Зад гърба му Галина Александрова продължаваше да вие, опитвайки се да отлепи блатовете от гърдите си.
— Пламене! Изхвърли я! — кресна тя. — Тя искаше да ме ослепи! Луда е! Обади се в полицията, да я приберат в лудницата!
Пламен блъсна Теодора настрани. Тя се удари във закачалката, събаряйки нечие палто.
— Чу ли? — изрева той и посочи пода, където в локва крем лежаха стъпкани розички. — На колене! Веднага!
— Моля? — Теодора избърса с опакото на ръката си разкървавената си устна и го изгледа, сякаш е непознат. Сърцето ѝ блъскаше в гърлото, но страхът беше изчезнал. Остана само отвращение.
— На колене! — повтори той и замахна, този път за сплашване. — Ще пълзиш и ще молиш майка ми за прошка! Ако трябва — ще ближеш крема от пода! Иначе ще те изхвърля по стълбите, ще се пребиеш!
Гостите се бяха притиснали до стените. Никой — дори Васил Мартинов, който три години се здрависваше с нея — не направи крачка напред. В очите им нямаше съчувствие, а лепкаво любопитство. Безплатен спектакъл, който утре щяха да разказват по пейките и по телефоните.
По брадичката на Теодора се стичаше нещо топло. Тя докосна устните си — кръв. Металният вкус се смеси с горчивината в гърдите ѝ. И тогава нещо в нея се промени. Обидата започна да изгаря, заменена от нещо студено и твърдо.
— Какво чакаш? — изквича Галина Александрова зад сина си, усещайки се защитена. Лицето ѝ, още намазано с крем, сияеше със злорадство. — Чу мъжа си! Падай в краката ни! Моли се! Може пък да не те изгоним още тази вечер!
Пламен дишаше тежко, надвесен над съпругата си. Ризата му се беше опънала на корема, копчето едва държеше. В замъгления му от алкохола мозък се въртеше една мисъл — да я пречупи. Тук и сега. Пред всички. Да ѝ покаже мястото.
— Е? — излая той и вдигна ръка. — Броя до три. Едно!
Теодора бавно повдигна глава. Погледът ѝ премина по лицата на присъстващите — уплашени, жадни за зрелище, безучастни — и после се спря върху мъжа ѝ. В този миг тя виждаше всяка пора по потното му лице, всяка жълтеникава следа по зъбите му, цялата му самоуверена убеденост, че ще остане безнаказан — и изведнъж осъзна нещо, което я изненада самата нея. Тя вече не се страхуваше.
