Тишината след нейното осъзнаване бе по-страшна от всеки вик. В тази пауза Пламен Вълков за първи път се поколеба.
Години наред страхът я беше държал в менгеме — боязънта да не остане сама, да не разочарова, да не предизвика скандал. Всичко това се спука изведнъж, като презряла рана. Остана празнота, чиста и студена, и яснота, болезнено точна. Пред нея не стоеше съпруг. Стоеше дребен човек, който се беше самокоронясал за владетел единствено защото тя мълчаливо му бе отстъпила трона.
— Две! — кресна Пламен, но гласът му предаде нервите му и прескочи в пискливо фалцетно ехо. Погледът ѝ го разколеба. В него не проблясваше молба. Там имаше нещо плътно и непрогледно.
Теодора се изправи бавно, подпирайки се на стената. Коленете ѝ трепереха, удареното място пареше, но тя се изправи докрай. Не наведе глава. Напротив — взираше се в него така, сякаш го вижда за пръв път. Както се гледа смачкано насекомо или купчина мръсни дрехи.
В стаята се настани такава гробна тишина, че се чуваше бръмченето на стария хладилник от кухнята и далечна аларма отвън. Въздухът сякаш искреше. Присъстващите усещаха: предстои нещо необратимо.
— Три! — изрече той, ала без предишната самоувереност. Очакваше сълзи, срив, колене. Вместо това видя изкривената ѝ, почти зловеща усмивка върху разкървавените устни.
Тя пое дълбоко въздух, в който се смесваха мирисът на алкохол и евтин парфюм. С този дъх сякаш окончателно се отрезви. Ерата на уговорките приключи. Ролята на жертва — също. Започваше разплатата.
С опакото на дланта си Теодора изтри кръвта от устната. По кожата остана ярка червена следа, солена на вкус. В ушите ѝ звънтеше, сякаш над главата ѝ биеше огромна камбана, но страхът го нямаше. Вместо него — ледена яснота. Погледът ѝ мина през изкривеното от ярост лице на Пламен и спря върху Галина Александрова — с размазан грим и крем по косата, приличаща на кошмарна кукла. Теодора изпита единствено погнуса. Все едно се бе събудила сред чужди, неприятни хора.
— На колене ли? — повтори тя спокойно, макар гласът ѝ да проряза пискливия вой на свекървата. — Сериозно ли мислиш, Пламен? Че ще пълзя пред вас?
— Млъквай и падай долу! — изрева той, пристъпвайки напред с вдигната ръка. — Докато не съм те смазал!
Тя не отстъпи. Отлепи се от стената рязко, като пружина, и пристъпи към него. Омразата в очите ѝ беше толкова концентрирана, че той неволно снижи ръката.
— Нека разкажем на всички защо трябва да пълзя — изсмя се тя сухо. — Нали смятате, че Пламен е голям бизнесмен? Че майка му е светица, приютила бедната снаха?
— Затваряй си устата! — изпищя Галина Александрова, опитвайки се да отлепи парче блат от клепача си. Втурна се към Теодора с разперени нокти, но стъпи върху размазана торта и се подхлъзна.
Размаха ръце нелепо и се строполи на коляно с тежък трясък, едва не удряйки се в ръба на масата. Гостите ахнаха. Някой скочи, но никой не посмя да помогне — гледаха сцената като хипнотизирани.
— Внимавайте, хлъзгаво е! Като съвестта ви! — изстреля Теодора. — Искате ли истината? Тази трапеза, алкохолът, всичко — платено с моята кредитна карта!
— Лъже! — крещеше от пода Галина Александрова, ръцете ѝ се пързаляха в мазния крем. — Тя е луда! Пламене, направи нещо!
— Не лъжа! — Теодора грабна тежка кристална купа с руска салата. Майонезата се разклати заплашително. Това вече не бяха думи, а оръжие. Пламен направи движение към нея, но спря, щом видя решимостта в пръстите ѝ. — Три години вашият „успешен“ син живее на мой гръб! Бизнесът му? Дългове в три банки, които аз изплащам!
— Стига! — изрева той. Лицето му пламна в петна, вените на шията се издуха. Истината, изречена на глас, го удари по-болезнено от шамар.
— Засрами ли се? — Тя не хвърли купата по него, а я запрати в средата на масата.
Кристалът се пръсна с оглушителен трясък. Салатата се разхвърча, покривайки ястията и бутилките. Осколки политнаха на всички страни. Гостите писнаха и се разбягаха към стените.
— Упрекваш ме с апартамента? — гласът ѝ вече не беше вик, а ръмжене. — Този апартамент е ипотекиран! Проигра го на залози преди половин година! Аз плащам лихвите, за да не изхвърлят майка ти на улицата! Аз — „парцалът“, както ме нарича!
Настъпи мъртва тишина. Галина Александрова се изправи с усилие, опряна на стол. Роклята ѝ беше съсипана, прическата — разпаднала се, очите — изпълнени с животински ужас. Тайните им се разпиляха по пода заедно със салатата.
— Нямаше право… — изхриптя Пламен. Юмруците му се свиваха и отпускаха. Светът му се срутваше пред погледите на роднините.
— Имам право на всичко! — Теодора сграбчи бутилка червено вино. Тъмната течност се разля по покривката като кръв. — Три години търпях: „Донеси“, „Измий“, „Дай пари“. Мислех, че сме семейство. А вие сте паразити. Самодоволни, лакоми паразити!
— Махай се! — закрещя свекървата. — Това е моят дом!
— Твой? — Теодора се обърна към нея. — Аз плащам сметките, ремонта, лекарствата ти, юбилеите ти! Моята заплата, моите допълнителни работи! А синът ти лежи на дивана и пие бира, докато крои „велики планове“!
Пламен не издържа. Унижението преля в безумие. С див рев прескочи падналия стол и се хвърли към нея — не просто да удари, а да я смаже.
Но този път тя беше подготвена. Адреналинът забави времето. Видя кръвясалите му очи, изкривената му уста. Не побягна. Отстъпи крачка встрани и с цялата си сила блъсна сервитьорската количка на колелца право под краката му.
Пламен се спъна, краката му се оплетоха в металните крачета на количката…
