…и с трясък се стовари на пода, като повлече след себе си етажерката с чиниите. Порцеланът се разби на десетки парчета, а острият звън прозвуча в ушите на Теодора като сладка, закъсняла възмездие.
— Какво стана, Пламене? Краката ли те предадоха? — тя стоеше над него, задъхана, със стисната бутилка в ръка. Измачканата ѝ рокля беше изцапана, косата разпиляна, а погледът — леден и безмилостен. — Боли ли, когато истината ти заседне в гърлото?
Гостите един по един започнаха да се изнизват към антрето, опитвайки се да останат незабелязани. Тържеството окончателно се беше превърнало в бойно поле. Но на Теодора вече не ѝ пукаше. Погледът ѝ се плъзна по съпруга ѝ, който се мяташе сред стъклата, после към Галина Александрова, вцепенена до стената. И тя осъзна: това не беше краят. Тепърва щеше да руши. Всичко. До основи.
— Искахте война, нали? — прошепна тя тихо. Шепотът ѝ беше по-страшен от вик. Коленете на Галина Александрова омекнаха. — Е, получихте я.
С рязко движение Теодора стовари бутилката в ръба на масата. Стъклото се пръсна, дъното отхвръкна, а тъмночервеното вино се разля по килима. В ръката ѝ остана назъбено гърло — остро като нож.
— Хайде, роднини — усмихна се тя, а усмивката ѝ беше по-ужасяваща от писък. — Да обсъдим имуществото. Тук и сега.
След миг пръстите ѝ се отпуснаха. Стъкленото острие падна и се търкулна до краката на пребледнелия Васил Мартинов. В стаята се възцари тишина — тежка, гъста. Чуваше се как виното капе от ръба на масата и попива в тъканта на килима, оставяйки тъмно петно. Това не беше примирие. Това беше пауза преди взрив.
Теодора погледна ръцете си. Не трепереха. Страхът, нуждата да угажда, надеждата, че „с времето ще се оправи“, бяха изчезнали. На тяхно място стоеше студена решимост.
— Мислите си, че ще ви нападна? — изсмя се тя сухо, виждайки изкривените от ужас лица. — Не. Ще направя по-лошо. Ще ви оставя да живеете в блатото, което сами си създадохте.
Тя се наведе, хвана с две ръце тежката дъбова маса и я дръпна към себе си. Роклята ѝ изпращя по шевовете, мускулите ѝ се напрегнаха, но яростта ѝ даваше сила. Плотът се наклони. Чинии с остатъци от печено, купи със салати, чаши и прибори се плъзнаха надолу.
— Недей! — изписка Галина Александрова, хвърляйки се към кристалните чаши.
Закъсня.
Масата се обърна с трясък. Порцеланът се строши, стъклата се разпиляха. Гостите се блъскаха в антрето, за да избягат. По пода се смеси всичко — салати, торта, парчета стъкло, сосове. Майонеза, мазнина и вино образуваха лепкава каша. Стаята заприлича на обор.
Пламен Вълков най-сетне се измъкна от останките на етажерката и се изправи. Ризата му висеше разкъсана, лицето — изкривено от бяс. Пред себе си вече не виждаше съпруга, а враг.
— Ще те убия! — изрева той и се хвърли към нея.
Сблъска я с цялата си тежест. Двамата паднаха в мръсотията. Теодора усети как парче чиния се впива в бедрото ѝ, но болката беше далечна. Пламен сграбчи гърлото ѝ. Пръстите му, хлъзгави от мазнина и пот, се впиха в трахеята ѝ.
— Ще те довърша! — хриптеше той.
Тя не пищя. Не се бореше с нокти. Рязко сви коляно и го удари право в слабините. Пламен изрева, ръцете му се отпуснаха. Очите му се ококориха, въздухът излезе от дробовете му. Той се свлече настрани, свит на кълбо в локвата вино.
Теодора бавно се надигна. Дишаше тежко. Скъпата ѝ рокля беше превърната в парцал, по бузата ѝ се стичаше кръв, косата ѝ беше сплъстена. Изтри лицето си с опакото на дланта, размазвайки кръв и сос. Изглеждаше като жена, излязла от пепелта — дива и непоколебима.
Галина Александрова беше притисната до стената, смачкала оцеляла салфетка в ръцете си.
— Е, Пламене? — дрезгаво каза Теодора, гледайки го отвисоко. — Харесва ли ти? Това е твоят свят. Мазно, счупено, разпиляно. Ти си това — празна обвивка. Дори да ме удариш не можеш като хората.
Тя прекрачи над него и се приближи към свекърва си.
— А вие, мамо… — думата прозвуча като отрова. — Може да разказвате на съседките каква ужасна снаха съм. Но утре всички карти ще бъдат блокирани. Абсолютно всички. И тази, с която си платихте зъбите, и онази, с която Пламен сипваше бензин.
— Нямаш право… — прошепна Галина Александрова. — Ние сме семейство…
— Семейство? — Теодора се разсмя рязко. — Семейството приключи, когато ме нарекохте просякиня. Апартаментът е ипотекиран, нали помните? Вноската е след три дни. Пламен няма и лев. Вие имате пенсия, която не стига и за тока. Очаквайте гости. Банката няма да чака.
Тя се наведе толкова близо, че свекърва ѝ се удари в стената.
— Ще тънете в мизерия — изрече отчетливо. — И всеки път, когато ядете суха елда, ще си спомняте тази торта. Най-скъпият десерт в живота ви. Платихте го с всичко.
Изправи се и огледа погрома. Обърната маса, залят килим, мъжът ѝ — стенещ на пода, свекървата — разплакана, гостите — притиснати до вратата.
— Чудесно празненство — хвърли тя.
Не потърси чантата си. Нямаше значение. Прекрачи през счупените чинии, токчетата ѝ хрущяха върху стъклата. Хората се отдръпваха, без да смеят да я погледнат. Васил Мартинов ѝ отвори входната врата с трепереща ръка.
Теодора излезе на стълбището. Студеният въздух охлади пламналото ѝ лице. Не извика асансьора. Тръгна пеша надолу, стъпките ѝ отекваха по бетонните стъпала.
Остави апартамента широко отворен. Нека съседите чуят писъците. Нека видят разрухата. Нека миризмата на прокиснало вино и провален живот се разнесе.
Пред входа пое дълбоко вечерния хлад. Трепереше, коляното я болеше, ръцете ѝ бяха мръсни. Но за първи път от три години гърдите ѝ се изпълниха с въздух докрай.
Извади телефона си. Пръстите ѝ се плъзнаха по екрана. Влезе в банковото приложение.
„Блокирай карта.“
„Блокирай карта.“
„Блокирай карта.“
Три докосвания. Край.
Тя хвърли телефона в кошчето до входа и тръгна напред, без да се обръща към осветените прозорци на третия етаж, където сред руините на едно „примерно“ семейство тепърва започваше истинският ад.
