Бях в деветия месец, когато куриерът донесе документите за развода.
Не след скандал.
Не след разбити чинии и крясъци.
Просто ги донесоха до вратата.
Беше мрачно четвъртъчно утро. Придвижвах се бавно по коридора, едната ми ръка подпираше кръста, а с другата се държах за стената, защото тялото ми вече отказваше да пази равновесие. Звънецът иззвъня рязко и аз си поех дълбоко въздух, преди да отворя.
На прага стоеше млад мъж с любезна усмивка и папка в ръце.
— Подпис, моля.
Гласът му звучеше бодро, сякаш ми връчваше онлайн поръчка, а не края на брака ми.
Подписах се механично. Затворих вратата. Разкъсах плика.
Вътре — молба за развод.
Мартин Александров беше подал документите три дни по-рано.
В горния край на първата страница имаше кратко послание, написано с наклонения му почерк:
„Няма да се върна. Не усложнявай нещата.“
Стоях в антрето и не помръдвах. Детето в корема ми се размърда тежко, притискайки ребрата ми. Девет месеца бременна… и точно сега той бе решил, че е удобно да ме заличи от живота си.
Телефонът ми завибрира, преди да успея да прегледам всичко.
Съобщение от Мартин.
„В 14:00 ч. в съда в Уестбридж. Да приключим.“
Нито извинение.
Нито обяснение.
Само суха инструкция — все едно съм точка от списъка му със задачи.
Сградата на съда миришеше на стар мокет и препарат за почистване. Когато пристигнах, той вече ме чакаше.
Изглеждаше безупречно — тъмносин костюм по мярка, косата внимателно оформена. Излъчваше самоувереността на човек, който вярва, че партията вече е спечелена.
До него стоеше жена в кремава рокля и високи токчета. Маникюрът ѝ блестеше, а ръката ѝ лежеше собственически върху неговата.
Гергана Орлова.
Разпознах я веднага.
Колежката от офиса му. Същата, за която ми бе казал, че няма причина за тревога. Същата, заради чието „служебно тържество“ аз останах вкъщи, защото според него бях „твърде изморена“.
Погледът на Мартин се плъзна по огромния ми корем и лицето му се изкриви.
Не видях загриженост.
Нито вина.
Само отвращение.
— Не мога да живея с жена, която изглежда така — каза студено. — С този огромен корем.
Думите му отекнаха по-силно, отколкото предполагаше. Няколко души се обърнаха.
— Действа ми потискащо — добави. — Искам си живота обратно.
Бебето ме ритна рязко, сякаш реагираше на жестокостта в гласа му.
Гергана се засмя тихо.
— Мартин наистина опита — промълви тя със сладникав тон. — Но мъжете имат нужди.
Усетих как гърлото ми пресъхва.
— Развеждаш се с мен точно преди да родя детето ни? — попитах спокойно.
Той сви рамене.
— Ще се справиш. Адвокатът ми ще уреди издръжката. Не съм ти настойник.
После плъзна към мен още един документ.
Лъскава официална бланка.
Заявление за граждански брак.
Погледнах го, после него.
— Смяташ да се ожениш за нея?
Самодоволна усмивка разтегна устните му.
— Следващата седмица.
Детето отново се размърда — тежко и неспокойно.
— Осъзнаваш ли как изглежда това отстрани? — попитах.
Мартин се наведе към мен. Приближи устни до ухото ми и понижи глас до шепот, така че само аз да го чуя.
— Грешката беше, че изобщо те взех за жена — прошепна той хладно, убеден, че вече е затворил страницата на общото ни минало.
