— И за семейството на сестра ти ще готвиш, — отсече с наставнически тон Мартин Данаилов и още в същия миг съжали за думите си.
Елена стоеше до прозореца и наблюдаваше как в двора бавно влиза претъпкан микробус. Гърдите ѝ се свиха от предчувствие — прекрасно разбираше какво означава тази гледка. Вече трети ден Мартин се движеше из жилището с виновно изражение, сякаш репетираше сериозен разговор.
— Лени… — беше започнал внимателно предната вечер. — Помниш ли, споменах ти, че Надежда има проблем с апартамента?
Разбира се, че помнеше. Сестрата на Мартин от четири години живееше под наем в двустаен апартамент в покрайнините на града заедно със съпруга си Филип Живков и децата им — десетгодишния Антон Данаилов и шестгодишната Ива Лъвова. Жилището не беше луксозно, но беше прилично, а хазяйката — разумна жена. Само че се появи усложнение: дъщерята на собственичката се омъжила и младото семейство се нуждаело от жилището. Наемателите трябвало да напуснат.
— Помолиха ни да ги приютим за кратко — продължи Мартин, без да среща погледа ѝ. — Докато си намерят нещо…
Елена само кимна. Какво можеше да възрази? Надежда беше единствената му сестра, отношенията им винаги бяха добри. В беда човек не изоставя близките си, а с две деца на улицата не се остава.
— За колко време? — попита тихо тя.
— Най-много две-три седмици — побърза да увери Мартин. — Вече търсят. Филип дори се е свързал с брокер.
Сега, докато гледаше как от микробуса се разтоварват кашони, куфари, детски колела и транспортна клетка с котка, Елена ясно усещаше: това не изглеждаше като престой за „две-три седмици“.
Първи по стълбите изхвърчаха децата — Антон с раница и футболна топка под мишница, а Ива, прегърнала огромно плюшено животно, развълнувано обясняваше нещо на брат си. След тях се появиха възрастните — Надежда носеше котката, Филип влачеше тежките куфари, а Мартин — кашоните.
— Лена! — възкликна радостно Надежда, щом прекрачи прага. — Безкрайно ти благодарим, че ни приемаш. Обещаваме бързо да се устроим и да не ви тежим…
Елена я прегърна с искрено съчувствие. Надежда винаги беше мила, но и леко безпомощна. Омъжи се веднага след университета, роди децата и оттогава светът ѝ се въртеше около домакинството. Работеше дистанционно нещо, свързано с дизайн, но важните решения обикновено вземаше съпругът ѝ.
— Мамо, къде ще спим? — огледа се Ива още от вратата.
Двустайният апартамент на Елена и Мартин беше уютен, но малък. По-голямата стая служеше за спалня, а по-малката — за дневна с разтегателен диван и фотьойл. Кухнята — около десет квадрата, баня и тоалетна отделно. За двама — идеално. За шестима…
— Ние с татко ще сме в хола на дивана — заяви бързо Надежда. — А за децата можем да сложим матраци на пода. Или в стаята?
— В стаята има диван — намеси се Мартин. — Ще се поберат.
— А котката? — сети се внезапно Ива.
— Ще я настаним в коридора — реши Филип. — Там има място за тоалетната ѝ.
Само за два часа подреденият дом се превърна в нещо като общо общежитие. Играчки и детски дрехи обсебиха дневната, куфарите заеха коридора, а котката временно беше затворена в банята „докато свикне“. Въздухът се изпълни с чужди миризми — на непознати вещи, на различна храна, на друг ритъм на живот.
Елена мълчаливо наблюдаваше как личното ѝ пространство се стопява. Най-много я поразяваше лекотата, с която всички се разполагаха, сякаш апартаментът не беше неин, а обща територия.
— Лена, къде държите тоалетната хартия? — извика Надежда от банята, вече с несесера в ръка.
— В шкафа под мивката.
— Може ли да ползвам една кърпа? Не сме донесли всичко.
— Разбира се.
До вечерта стана ясно, че обичайният им ритъм е в миналото. Децата тичаха из стаите, играеха на криеница, котката мяукаше неспокойно, а възрастните обсъждаха обяви за квартири.
— Утре ще минем през една агенция в центъра — каза Филип. — Чух, че там работи много способна брокерка. После ще обиколим района, може да излезе нещо.
— Само да не е прекалено скъпо — въздъхна Надежда. — Бюджетът ни е ограничен.
— Ще намерим решение — уверено отсече Мартин. — Ако се наложи, ще останете при нас по-дълго.
Елена рязко вдигна очи към него. По-дълго? Погледите им се срещнаха за секунда, след което той засрамено се извърна.
— Ще приготвя вечеря — каза тя и се отправи към кухнята.
Започна механично да вади продуктите от хладилника, пресмятайки колко порции трябва да осигури. Обикновено пазаруваше за двама, понякога с малък резерв. Сега обаче в дома имаше шест души, включително две растящи деца с добър апетит.
— Какво ще има за ядене? — подаде глава Антон.
— Още не съм решила — призна Елена.
— У дома мама често ни правеше кюфтета с картофено пюре — обади се Ива.
— Кюфтета нямаме — отвърна Елена, надничайки във фризера.
Едно пиле, пакет паста, няколко зеленчука и остатък от вчерашната супа — това беше наличното. Дали щеше да стигне?
— Лена, не се тревожи — влезе Надежда. — Ще ядем каквото има.
— Притеснявам се, че може да не достигне за всички.
— Утре ще напазаруваме.
Елена само кимна и започна да разфасова пилето. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че и това „утре“ вероятно ще се стовари върху нейните рамене.
Вечерята се оказа скромна. Пилешко с паста за шестима е съвсем различно от същото ястие за двама. Децата хапнаха с апетит, а възрастните демонстрираха, че порциите им стигат.
— Много е вкусно, благодаря ти — усмихна се Надежда.
— Наистина отлично — добави Филип.
След храненето всички се заеха да подготвят импровизираните места за сън. Елена остана сама в кухнята да измие съдовете, докато другите оправяха децата и разпъваха матраци.
— Как си? — попита Мартин, появявайки се на прага.
— Добре съм — отвърна кратко тя.
— Скоро ще си намерят жилище.
— Дано.
Студенината в гласа ѝ не му убягна, но той не продължи разговора. Денят беше натоварил всички достатъчно и напрежението висеше във въздуха, сякаш тепърва предстоеше да се излее.
