На следващата сутрин Елена отвори очи от звънлив детски смях и тропот по коридора. Погледна часовника — нямаше още седем. Обикновено ставаше точно в седем, но този ден малките явно бяха решили да посрещнат изгрева по-рано.
— По-тихо, моля ви — чу се гласът на Надежда. — Чичо Мартин и леля Елена още спят.
Беше казано напразно. Сънят на Елена вече бе прогонен и колкото и да се опитваше да се отпусне отново, шумът я държеше будна.
Когато влезе в кухнята, я посрещна гледка на препълнена мивка. Очевидно след полунощ възрастните бяха пили чай, а децата бяха ровили из шкафовете за сладки неща.
— Добро утро! — усмихна се Надежда. — Исках да измия, но не знам кое къде държиш.
— Остави, ще се оправя — отвърна Елена автоматично и нави ръкави.
Закуската се оказа истинско изпитание по организация. Мартин Данаилов отпиваше от кафето си и се готвеше за работа, Филип Живков също бързаше, Надежда се опитваше да нахрани децата, а Елена кръжеше между хладилника, шкафа и масата, за да не остане никой без нещо.
— Лена, имате ли мюсли? — подвикна Надежда.
— Мисля, че да.
— А кисело мляко?
— Само една кофичка.
— Ива, ще закусваш мюсли — настоя майка ѝ.
— Не искам! Искам кисело мляко като у дома — намръщи се момиченцето.
— Иве, млякото е едно, а вие с Антон сте двама — обясни спокойно Елена.
— Тогава той да не яде!
— И аз искам! — възрази Антон Данаилов.
— Стига вече! — намеси се Надежда. — Ще ядете каквото има.
Когато мъжете излязоха, а децата най-сетне се заиграха тихо, Елена се почувства така, сякаш бе изминала дълго състезание. А това беше едва първата сутрин.
— Ти днес нямаш ли работа? — попита тя Надежда.
— Имам, от вкъщи съм. Сядам на компютъра. Пускам им филмче и ще кротуват.
Елена кимна и се прибра в спалнята — единственото кътче, където още се усещаше следа от предишния ѝ подреден живот.
Само че след половин час се почука.
— Лельо Елена, може ли вода? — подаде глава Ива Лъвова.
Тя донесе чаша и се върна обратно.
Не минаха и двадесет минути.
— Лельо Елена, трябва до тоалетната.
После:
— Мама каза да попитам дали може да пуснем пералнята.
Още преди обед Елена осъзна, че работата от дома при тези условия е мираж. Непрестанни въпроси, мяукаща котка, телефонни разговори на Надежда с клиенти — тишината беше непостижима.
— Какво ще готвим? — провикна се Надежда към един часа.
— Нямам идея. Вие какво предпочитате?
— Всичко става. Има ли картофи?
— Малко.
— Месо?
— Пилешко във фризера.
— Чудесно, пилешко с картофи!
Елена забеляза, че думата „ще готвим“ остана да виси във въздуха, докато Надежда вече се беше настанила на дивана с лаптопа.
— Ти ли ще започнеш? — попита тя.
— Да, да… само да предам един проект до три. Започни ти, аз после ще се включа.
Без възражение Елена застана до печката.
Вечерта я свари напълно изтощена. Беше сготвила, измила съдове два пъти, тичала след котката, която не можеше да свикне с новите обитатели, и почти не беше отворила служебните си файлове.
Когато Мартин и Филип се прибраха, напрежението се усещаше.
— Как мина денят? — попита Мартин.
— Както обикновено — отвърна сухо тя.
По време на вечерята Филип разказваше за огледите.
— Днес видяхме два апартамента. Единият — непосилно скъп, другият — в окаяно състояние. Утре продължаваме.
— Няма нужда да бързате — рече великодушно Мартин. — Тук има място.
Елена го стрелна с поглед. Място? В двустаен апартамент с шестима души?
— Няма да сме вечно — добави неуверено Надежда.
— Разбира се, но докато търсите, чувствайте се спокойно тук.
След като децата заспаха, а гостите се заеха с телевизора, Елена повика съпруга си в кухнята.
— Мартине, трябва да поговорим.
— Слушам те.
— Това положение е по-тежко, отколкото предполагах.
— В какъв смисъл?
— Шумът не спира, не мога да работя, готвя за цяла армия и постоянно подреждам след всички…
— Потърпи малко. Става дума за сестра ми.
— Разбирам. Но защо всичко пада върху мен?
— А кой друг? Надежда гледа децата, ние ходим на работа.
— А аз какво правя?
— Ти си вкъщи…
— Това, че съм вкъщи, не означава, че съм свободна!
Мартин въздъхна.
— Добре, ще поговоря с Надежда. Ще помага повече.
Но на следващия ден нищо не се промени. Надежда редуваше работа и грижи за децата, мъжете отсъстваха по цял ден, а Елена се губеше в хаоса на чуждото ежедневие.
На третата вечер тя не издържа.
— Имам предложение — каза на масата. — Да направим график за кухнята. В момента само аз готвя.
— Разбира се, утре ще поема аз — побърза да отвърне Надежда.
— И съдовете да мием на смени — добави Елена.
— Няма проблем — кимна Филип.
Сутринта обаче Надежда съобщи, че има спешна задача и помоли Елена да я „замести“. Филип излезе рано, Мартин — също.
— Пак съм аз — констатира тихо Елена.
— Обстоятелствата са такива — разпери ръце Надежда.
Същата вечер чашата преля.
— Мартине, така повече не може.
— Какво имаш предвид?
— Че се превърнах в обслужващ персонал. Готвя, чистя, наглеждам децата, а останалите живеят като в хотел.
— Прекаляваш.
— Така ли? Кой приготви закуската?
— Ти.
— Обяда?
— Пак ти.
— Вечерята?
— Добре, ти, но…
— Кой изми чиниите?
— Стига, ясно е, че ти е трудно.
— Не е просто трудно, несправедливо е! Защо аз трябва да издържам всичко?
— Те няма да останат завинаги.
— Мина цяла седмица. А вчера Надежда спомена, че подходящо жилище може да се появи чак след месец.
— Месец-два — не е кой знае какво.
— За теб — не. Тръгваш сутрин и се връщаш на готова вечеря. А аз…
— А ти си у дома, какво толкова…
— Спри! — пребледня Елена от възмущение и очите ѝ проблеснаха гневно.
