— У дома ли съм? Работя! Да, дистанционно, но това пак е работа! И не мога да свърша нищо, защото непрекъснато храня някого, събирам след някого или измислям как да занимавам децата!
Мартин Данаилов веднага разбра, че е прекалил.
— Добре, добре… Утре ще говоря сериозно с Надежда Александрова. Ще разпределим задълженията.
— И с Филип Живков — добави тя твърдо.
— Да, и с него.
На следващия ден обаче „сериозният разговор“ се сведе до общи приказки за взаимопомощ и разбирателство. Никакви конкретни решения, никакъв ясен план.
А вечерта се случи нещо, което преля чашата.
Елена приготвяше вечерята, когато Мартин се приближи до нея.
— Ленче, сетих се нещо. Забравих да ти кажа — от утре децата на Надежда тръгват на училище и градина. Записаха ги временно тук наблизо. Значи закуската ще трябва да е по-рано.
— Добре — отвърна кратко тя.
— И ще трябва да им приготвяш и обяд за носене.
— Ясно.
— А, и Надежда спомена, че почти нямат чисти детски дрехи. Можеш ли да пуснеш една пералня?
Елена го погледна през рамо.
— Не може ли тя сама?
— Не знае как работи вашата пералня.
— Ще се научи.
Мартин замълча за миг, после добави уж небрежно:
— И все пак, вече сме повече хора… ще трябва да готвиш по-големи количества.
Тя се обърна изцяло към него.
— Какво точно имаш предвид?
— Ами… те вече ще се хранят постоянно тук…
— И?
— Значи ще готвиш и за семейството на сестра ми — каза той с тон, който прозвуча като нареждане, и още в същия миг осъзна грешката си.
Елена бавно остави ножа, с който режеше зеленчуците. Движението ѝ беше премерено, почти зловещо спокойно. Когато се обърна към него, в очите ѝ имаше нещо ново — не просто гняв, а решимост.
— Повтори — изрече тихо.
— Кое?
— Частта, в която решаваш вместо мен.
Мартин преглътна.
— Аз… просто казах, че ще трябва да готвиш, защото сме повече…
— „Ще трябва“ — повтори тя. — Разбирам.
Без повече думи свали престилката, окачи я на куката и излезе от кухнята.
— Лена, къде отиваш? — извика след нея той.
— В спалнята.
— А вечерята?
— Нали ти реши, че ще готвя? Ще готвя. Когато аз преценя.
Тя затвори вратата след себе си и седна на леглото. Ръцете ѝ леко трепереха — от умора, от обида, от натрупано напрежение. Само за две седмици от съпруга се беше превърнала в домашна прислужница. А мъжът ѝ дори не виждаше проблема.
Стана рязко, извади от гардероба голям куфар и започна да подрежда вътре дрехите на Мартин. Ризи, панталони, бельо, чорапи — сгъваше ги внимателно, както винаги го правеше, сякаш заминаваше на командировка.
Когато приключи, закопча ципа и излезе в хола. Всички гледаха телевизия.
— Извинете, че ви прекъсвам — каза спокойно тя и постави куфара в средата на стаята. — Имам предложение.
Погледите се насочиха към нея.
— Събрах най-необходимото за Мартин. Мисля, че ще ви е по-удобно да се преместите в къщата на майка му. Просторно е, ще има място за всички.
— Лена, ти добре ли си? — смая се Надежда.
— Напълно. Мисля за вашия комфорт. Там децата ще имат двор, няма да сте притиснати.
— Но ние вече се устроихме тук… — намеси се Филип.
— Вие — да. Аз — не. За две седмици ми стана ясно, че не мога да нося ролята, която ми отредихте.
— Каква роля? — не разбра той.
— На готвачка, чистачка, перачка и детегледачка в едно.
Настъпи тежка тишина.
— Ако смяташ, че злоупотребяваме… — започна предпазливо Надежда.
— Не „смятам“. Сигурна съм. Две седмици се грижа за всички — сама. А днес получих и разпореждане това да продължи.
Всички погледнаха към Мартин.
— Не съм разпореждал… — промълви той.
— Точно това направи. „Ще готвиш за семейството на сестра ми.“ Без въпрос, без обсъждане.
— Не го казах така…
— Тогава обясни как го каза.
Той замълча.
— Ето защо предлагам да отидете при майка ти — продължи Елена. — Там спокойно ще помислите как искате да живеете занапред. И когато решите как ще споделяте не само правата, но и задълженията, ще се върнете и ще говорим.
— Това е прекалено — опита се да възрази Мартин. — Дреболия е.
— Дреболия ли? Да не искам да бъда прислуга в собствения си дом — това ли е дреболия?
— Никой не те смята за прислуга!
— Така ли? Кой готви тук?
Мълчание.
— Кой изми съдовете снощи?
Отново тишина.
— Кой изпра детските дрехи онзи ден?
— Можем и ние… — промърмори Филип.
— Можете, но не го правите. Затова го върша аз. Вместо всички ви.
Елена взе ключовете от колата.
— Ще ви закарам. Съберете си нещата.
— Не бъди крайна — намеси се Надежда. — Хайде да поговорим…
— За какво? Че трябва да обслужвам шестима души? Говорихме. Резултатът е нулев.
— Ще направим график, обещавам — каза Филип бързо.
— Чудесно. Направете го. В къщата. Там ще имате време да обмислите всичко.
— Мамо, какво става? — попита Антон Данаилов.
— Нищо страшно, просто ще отидем при баба.
— Завинаги?
— Не. Засега.
Час по-късно всички вече пътуваха към вилата. В колата цареше мълчание. Елена караше съсредоточено, без да продума.
На двора ги посрещна майката на Мартин — жизнена жена на седемдесет.
— Какво става, защо сте всички тук? — изненада се тя.
— Мамо, ще останем при теб за малко — отвърна той неловко.
— За известно време — уточни Елена спокойно. — Трябва да обсъдят някои въпроси около съвместното съжителство.
Възрастната жена се вгледа в снаха си, после в сина си.
— Разбирам — каза след кратка пауза. — Влизайте, място има.
Елена помогна да свалят багажа. После се приготви да си тръгне.
— Лена, това е абсурд — настигна я Мартин. — Ела да се приберем и да поговорим спокойно.
— Няма какво повече да обсъждаме. Искахте да готвя и да чистя за всички? Добре. Но само при мои условия и по график, който всички ще спазвате. Дотогава — помислете.
— Какви условия?
— Че всеки възрастен ще поеме равен дял от задълженията. Готвене, почистване, пране, грижа за децата — всичко ще се разпредели ясно и по равно…
