— Престани с театъра, Елица. Стягай багажа и освободи жилището — изрече Николай тихо, почти равнодушно, и точно затова думите му прорязаха по-болезнено от вик. — Недей да ме гледаш сякаш ти спирам издръжката. Апартаментът е мой, купен преди брака, на мое име. Тук нямаш адресна регистрация. Ако искаш — утре ще говорим с адвокат. Ако не — вратата е там.
— Да освободя? — повтори тя бавно, оставяйки чашата на масата с такава предпазливост, сякаш държи съдбата на света в ръце. — Сериозно ли говориш? В десет вечерта? През януари? Навън е такъв студ, че дори таксиджиите псуват небето.
— Не съм длъжен да ти подбирам удобно време — отвърна Николай, свивайки рамене раздразнено. — Десет години стигат. Искам тишина и спокойствие.
Елица го изгледа право в очите и се усмихна криво.
— Спокойствие? Ти? С майка ти на високоговорител по три пъти дневно? Николай, не ме разсмивай. Пантофите ми и без това са износени.
От кухнята, сякаш чакаше точно този миг, се появи Живка Димитрова — с блестяща жилетка и с изражението на човек, убеден, че лично е поддържал цивилизацията жива.
— Виждаш ли, сине? — поде тя, присвивайки устни. — И сега продължава да се държи нахално. Нито почит, нито признателност. Приютихме я, облякохме я, обувки ѝ дадохме — а насреща само подигравки.
Елица рязко се обърна.
— Обувки не сте ми купували. Сама си взех ботуши преди две години, на намаление. А ако трябва да сме точни — вашият син ходеше с тях до кварталния магазин, когато го мързеше да се преобуе.
Николай удари с длан по плота.
— Не изкривявай разговора. Казах ти — излизаш.
— Чух те — отвърна тя със сух смях. — Днес май празнуваш Деня на простото изречение? „Излизай“, „стига“, „моят апартамент“. Речник като на пазач на бариера.
Той пристъпи напред. В погледа му нямаше ярост, а нещо дребно и лепкаво — събирано с години раздразнение, умора и потребност да изглежда господар поне в собствената си кухня, между буркана с елда и олющения хладилник.
— Омръзна ми — повиши глас Николай, без да я гледа. — Вечно недоволна. Винаги ти знаеш по-добре — как да се оправи кранът, къде да отидат парите, кога майка ми да идва. Това е моята майка. И домът е мой. Ако поискам — ще живея сам. Ако реша — ще каня гости. Ще правя ремонт, когато искам. А ти все: „Николай, първо да помислим“. Е, помислих достатъчно.
Елица скръсти ръце.
— Да, майка ти е. Никой не спори. Понякога се чувствах като квартирантка, а вие двамата — семейство в пълен състав, плюс нейното мнение за всяко винтче.
— Чуваш ли я? — възкликна Живка Димитрова, размахвайки ръце. — Още от първия ден разбрах — не търси семейство, а удобство. Всичко готово — апартамент, мъж. Само да живее. Но не — характер трябвал.
— Готово, казвате? — кимна Елица с горчива усмивка. — Тапетите аз лепих. Банята аз търках от варовик. А за вашия син — ако не съм го водила по лекари, то е защото той и сам не стъпва там. Макар че понякога щеше да е полезно — поне слухът да му проверят. Десет години повтарям едно и също: не се живее под мамината сянка на петдесет и две. Но кой да ме чуе.
— Не намесвай възрастта — изсъска Николай.
— Тогава ти не нахлувай в чуждия живот с ботуши — отвърна тя ледено.
Настъпи тежка тишина. Пералнята в банята довършваше центрофугата, сякаш нарочно удължаваше сцената. Вятърът блъскаше снежни парцали в стъклото. На котлона къкреше супа, която вече никой не искаше.
Елица изведнъж го видя ясно — почти болезнено ясно. Той не би се осмелил сам. Никога не режеше от корен. Когато беше недоволен — мълчеше. Когато се обиждаше — нацупваше се. Когато сгрешеше — купуваше сладки. А сега — решителен собственик. Значи някой е шепнал правилните думи.
Тя премести поглед към свекърва си.
— Вие ли го подтикнахте или сам стигна до този фарс?
Живка Димитрова оправи яката си.
— Аз винаги казвам на сина си истината. А тя е проста: в дома му живее чужда жена — без принос, без зестра и без уважение към по-възрастните.
— Уважавам възрастта — усмихна се Елица. — Но не съм длъжна да уважавам глупостта само защото е по-стара от мен.
— Достатъчно! — избухна Николай. — Днес си тръгваш. При приятелка, в хотел — където искаш. Само не тук. Омръзна ми в моя дом всичко да става по твоите правила.
— По моите? — вдигна глава тя. — Кои са те? Да се плащат сметките навреме? Да не се тъпчат мръсни чорапи под дивана? Да не се хвърля половин заплата за „незаменима“ зимна бормашина за риболов, която втора година събира прах на балкона? Да, страшна тирания.
— Чу ли? — процеди майката. — За нея хобитата ти са боклук. Никога не те е ценяла.
Елица се обърна към нея и тихо каза:
— Ценях го повече, отколкото той сам се ценеше. И точно това беше най-голямата ми грешка.
Думите натежаха във въздуха. Николай извърна поглед — и това беше по-лошо от всеки вик. Ако крещеше, щеше да е по-лесно. Но той просто се отдръпна, сякаш вече се беше освободил от всякаква отговорност.
— От кога сте решили? — попита тя, овладявайки треперенето си.
— От месеци — отвърна той, разтривайки челото си.
— Месеци… — повтори Елица с кратък смях. — Значи аз съм готвела вечеря, гладяла съм ризите ти, слушала съм как се изморяваш на работа, докато ти тихомълком си подготвял изгонването ми. Много мъжко. Истински орел. Ако орлите стояха в скута на майките си.
— Не намесвай майка ми! — изръмжа той, пристъпвайки напред.
— И какво ще стане? — не отстъпи тя нито крачка. — Втора серия? Двамата ще ме изнесете като стар скрин?
Ръката му трепна, сякаш щеше да я хване за лакътя, но Елица сама се дръпна назад.
— Не ме докосвай. Дори по погрешка — каза тя сухо. — Няма нужда от сцени. Щом апартаментът е твой, ще си тръгна. По собствено желание. За да не слушам после как си ме „изселил едва-едва“. Но запомни едно, Николай: хората не са вещи. Можеш да ги извадиш от жилището си, но не и от паметта си. С това ще трябва да живееш.
