В коридора остана тежка тишина, но тя не продължи дълго.
— Живка Димитрова — обади се с доволна усмивка свекървата, — ето така се прави. Отдавна трябваше да стане. Събирай си нещата и без театър, ако обичаш.
Елица я изгледа така, че въздухът сякаш изстина.
— За театър говорете вие — отвърна спокойно. — Имате талант да съсипете нечий живот, а после да си налеете чай, сякаш сте приключили с пролетното чистене.
Тя се обърна и влезе в стаята. Извади от гардероба стара пътна чанта, която някога бяха ползвали за море. Пръстите ѝ леко трепереха, но не толкова, колкото очакваше. Подреди документите, един пуловер, комплект бельо, зарядното, портмонето, несесера с козметика, тефтера с мерките на клиентките си, няколко снимки. Лекарства нямаше — нито нужда, нито навик. Взе зимното палто и вълнения шал. Когато приключи, се оказа, че почти нищо друго не ѝ принадлежи. Най-горчивата форма на бедност е да си живял десетилетие под един покрив и да можеш да си тръгнеш с една-единствена чанта.
От антрето долетя гласът на свекървата, умишлено усилен:
— Николай, гледай да остави ключовете. И да не ѝ хрумне после да предявява претенции. Сега хората са хитри — поживеят някъде и после по съдилища се влачат.
Елица излезе с чантата и отвърна хладно:
— Спокойно. Познавам закона по-добре, отколкото вие го разказвате на съседките пред входа. Жилището е придобито преди брака и е на негово име. Нямам намерение да се съдя за тухли и мазилка. Това не е моята област. Аз разбирам от съвест. А тя, както знаете, е дефицитна стока.
Николай протегна ръка.
— Ключовете.
Тя постави връзката на рафта до огледалото.
— Заповядай. И още нещо, Николай… Утре, когато се чудиш къде са ти чистите чорапи, не викай. Във второто чекмедже са, отдясно. А сметките за ток са в синята папка. Знам, че това е почти държавна тайна, но може да ти потрябва.
Той стисна зъби.
— Просто си тръгни.
— Точно това правя — отвърна тихо тя. — Само недей после да гледаш като изоставено дете. Решението беше твое. И беше взето съвсем съзнателно.
Галина не отвори веднага. Докато сънено се влачеше по коридора, Елица стоеше на площадката и усещаше как пръстите ѝ вкочаняват въпреки ръкавиците.
Вратата се отвори рязко.
— Елице! Полудя ли? В такъв студ? — ахна Галина. — И защо изглеждаш като човек, който първо е шамаросал някого, а после си е спомнил, че е възпитан?
— Защото ми се искаше да го направя — каза дрезгаво Елица, докато събуваше ботушите си. — Но възпитанието пак ми попречи.
Галина грабна чантата ѝ.
— Само не ми казвай, че онзи ти герой най-сетне е пораснал и те е изгонил.
— Не герой. Пуйка — въздъхна Елица, седнала на табуретката. — И да. С майчин хор на заден план.
Галина завъртя очи.
— Колко пъти ти повтарях! Десет години ти говоря — ако мъжът не се отдели от майка си от самото начало, после няма спасение. Там майката не е записана в адресната му регистрация, а в гръбнака му.
Елица се усмихна изморено.
— Благодаря ти. Вместо валериан ми сервираш концентрирана истина.
— Валериан е за хора, които още се надяват — отвърна Галина, докато слагаше чайника. — На теб ти трябва вряла вода, одеяло и план. Плачеш ли, ще е до сутринта. А от утре ще трябва да живееш.
— Не плача за него — прошепна Елица. — Плача за себе си. За онази глупачка, която десет години вярваше, че още малко и всичко ще се нареди.
Галина седна срещу нея и смекчи гласа си.
— Това вече ми харесва. Значи мозъкът ти работи. Слушай внимателно. Първо — никакви „да поговорим“. Второ — никакви унизителни обаждания. Трето — започваш работа. Шиеш по-добре от половината майсторки в града, а се държиш, сякаш това е хоби.
— На петдесет и една кой ще ме вземе? — намръщи се Елица. — Да ме сложат на витрина ли?
— Стига си се подценявала — сопна се Галина. — В Русе, ако някой може да подгъне панталон без да изкриви крачола и да не изгуби копчетата, вече го боготворят. А ти кроиш така, че дори на Валентина Георгиева от счетоводството ѝ се появява талия. Това си е чиста магия.
Елица се разсмя — кратко, през сълзи. Смехът ѝ прозвуча като първата глътка въздух след дълго задушаване.
На сутринта Галина ѝ подаде листче с адрес.
— Отиваш в ателието на „Заводска“ — каза тя, закопчавайки палтото си. — Собственикът мърмори, но има око. Вид ли права бримка — ще те вземе. Ако започне да се прави на важен, кажи, че си от Галина Черкасова. Дължи ми услуга за полата на втората си жена.
— Втората? — повдигна вежди Елица.
— Точно това доказва, че шивачка му трябва постоянно — отвърна невъзмутимо приятелката ѝ.
Така Елица се озова в малко ателие в покрайнините. Обелена табела, стари машини, мирис на пара, плат и евтино кафе. Стоян Петров дълго оглеждаше шевовете ѝ, присвил очи, после ѝ подаде работна престилка.
— Ръцете ви стават — измърмори той. — Заплатата не е висока, но ако поемате и частни поръчки, ще се оправите. Само да знаете — тук не е клуб по интереси. Тук се работи.
— Точно работа търся — отвърна тя и го погледна право в очите.
И наистина — работата я спаси. През деня скъсяваше панталони, сменяше ципове, преправяше рокли „като от списание, но да прикриват корема“. Вечер носеше у Галина допълнителни поръчки. Нощем, в кухнята, на старата машина, шиеше, докато февруарският вятър драскаше по прозореца.
— Елице, или шии по-тихо, или ми уший тапи за уши — мърмореше Галина, появила се сънено с халат.
— Тапите излизат скъпо — отвръщаше тя, без да вдига глава. — Но мога да ти направя калъф за характера.
— Жива си ти, значи ще се оправиш — смееше се Галина.
През пролетта Елица нае стая в къща в края на града. Малка, с килим на стената и прозорец към двор, където съседът сушеше риба до детски чорапогащи. Но това беше нейното пространство. Нейният чайник. Нейната лавица. Нейната тишина.
Николай се обади само веднъж.
— Ти… такова… нищо мое не си взела, нали? — попита той неловко.
Елица придържаше телефона с рамо, докато вдяваше конец в иглата.
— Взела съм — каза сухо тя. — И след тези думи пое дъх, за да довърши мисълта си.
