— Десет години от живота си — отвърна тя спокойно. — Но се оказа, че и те не са били твои, така че можеш да си отдъхнеш.
Николай въздъхна раздразнено в слушалката.
— Говоря сериозно.
— И аз — каза Елица равнодушно. — От вещи не съм взела нищо. Оставих дори лопатката за боклук. Живей си нашироко.
Настъпи кратко мълчание, после той попита по-ниско:
— Къде си изобщо?
Тя се усмихна едва доловимо.
— На място, където хората сами си перат чорапите. Адресът няма да ти свърши работа.
И прекъсна разговора.
До лятото вече имаше редовни клиентки. Една доведе сестра си, сестрата — съседката, съседката — шефката си. Елица работеше без излишна суетня — прецизно, съсредоточено. С жените говореше право в очите, без захаросани фрази: „Тази кройка не ви стои добре“, „Цветът ви състарява“, „Проблемът не е в плата, а в модела“. Именно тази откровеност ги връщаше при нея.
— Елица Викторовна, вие сте магьосница! — възкликна веднъж Теодора, въртейки се пред огледалото. — С тази рокля изглеждам поне десет години по-млада.
— Десет не обещавам — отвърна Елица, като закрепяше карфица. — Но пет са напълно реалистични. Останалите пет ще ги наваксате с добро осветление и съпруг, който умее да мълчи.
Смях. После нови поръчки. И още жени, доведени от други.
Година по-късно тя напусна ателието и нае собствено помещение на партер в нова кооперация. Нищо луксозно — но светло и чисто. Поръча табела без претенции: „Елица. Шиене и поправки“. Без „бутик“, без „студио“. Само истината. Назначи две помощнички — Десислава и Мирослава.
— А ако клиентка започне да крещи? — попита притеснено Десислава, дърпайки ципа на якето си.
— Значи у дома никой не я слуша — отвърна Елица, без да вдига поглед от кройката. — Оставяме я да си каже всичко. Но цената остава същата. Помни: викането е безплатно, трудът — не.
Работата потръгна. Парите не валяха от небето, но престанаха да бъдат бедствие. За първи път от години тя си купуваше неща не защото са най-евтини, а защото са удобни.
Един ден Галина нахлу с вестник под мишница.
— Гледай това! — тресна го на масата. — Продават апартамент в новата сграда на улица „Борова“. Двустаен, приличен. Собствениците заминават за Русе. Ипотека няма да ти трябва — почти цялата сума вече я имаш.
Елица я изгледа недоверчиво.
— Шегуваш ли се?
— За мъже — да. За имоти — никога — отсече Галина. — Отиди да го видиш.
Когато излезе от входа след огледа, въздухът ѝ заседна в гърдите. Новата кооперация беше точно срещу старата панелка, където бе оставила предишния си живот. Прозорци срещу прозорци. Сякаш съдбата ѝ казваше: ето откъде те изгониха, и ето докъде стигна сама.
— Купувай — отсече Галина по телефона, след като чу адреса. — Това не е жилище, това е морална компенсация с изглед към миналото.
Сделката мина спокойно — с адвокат, проверка на документи, банков депозит. Ключовете взе без трепет, но когато затвори вратата зад себе си, се облегна на стената и дълго стоя неподвижна. Нямаше гръмки мисли. Само едно просто, почти смешно усещане: „Оттук никой няма да ме изгони. Дори да поиска.“
Обзаведе дома си без бързане. Удобен диван, тежки пердета, качествен чайник, добра тава — дребни луксове на зряла жена, уморена от евтиното. На перваза сложи мушкато. В кухнята окачи кръгъл часовник, който не избързваше и не изоставаше. Това ѝ се стори символично.
Още първата сутрин го видя. Николай излезе от стария вход със същото яке, което някога бе мислила да прекрои за вилата. Сега изглеждаше така, сякаш самото то молеше за спасение. Той вървеше прегърбен, с торба за боклук в ръка, и нервно се озърташе. След него почти веднага изскочи Живка Димитрова.
Тя размахваше плик и викаше толкова силно, че дори през стъклото се усещаше тонът ѝ:
— Пак ли си изгубил квитанцията? Казах ти сто пъти — слагай ги в папка!
— Остави ме! — сопна се Николай. — И без това ми е достатъчно тежко!
— Разбира се, че ти е тежко! — язвително отвърна тя. — Като си тръгна жена ти, се оказа, че боршът сам не се готви!
Елица ги наблюдаваше отгоре. Не изпита злорадство. Само някаква куха празнина.
По-късно от общи познати научи и останалото. Николай се скарал в службата, започнал да закъснява, после преминал към случайни ангажименти. Онази „предприемчива жена“, за която майка му намекваше, издържала едва месец. Напуснала шумно и взела със себе си микровълновата — вероятно единствения актив, който си струвал.
— Поне някой е изнесъл нещо полезно оттам — изсумтя Галина, когато чу новината.
Елица се усмихна неволно.
— Не започвай.
— Аз не започвам. Само констатирам. Без теб явно е разбрал, че животът не е само право на собственост, а и умение навреме да купиш тоалетна хартия.
През есента всичко се обърна отново. В ателието влезе Живка Димитрова. С палто, което отдавна се нуждаеше от ремонт, и с онова изражение, сякаш светът ѝ дължи нещо по рождение.
Десислава се сепна. Мирослава едва не изпусна кутията с конците. Елица само вдигна очи.
— Трябва да поговорим — заяви Живка, стиснала устни.
— Заповядайте — посочи стол Елица спокойно. — Но накратко. След двадесет минути имам проба. И, за разлика от някои хора, аз работя.
Живка прочисти гърло.
— Николай продава апартамента.
— И? — попита Елица, без да промени изражението си.
— Има задължения. Не фатални, но неприятни. Предложили са му работа в друг град, при познат. Трябват пари, за да покрие всичко и да замине. Районът е добър… Помислих си, че може ти да го купиш. Жал ми е да го дадем на чужди хора.
Няколко секунди Елица я гледа мълчаливо. Понякога реалността имаше чувство за хумор, което надминаваше всеки сатирик.
Тя бавно остави ножиците на масата.
— Сериозно ли дойдохте при мен? При жената, която синът ви изгони посред зима с една чанта? И сега ми предлагате да купя жилището му, за да му е по-удобно да започне начисто?
Живка се изчерви.
— Не идвам да се унижавам. Идвам по работа. Хората порастват. Обстоятелствата се променят.
Елица кимна леко.
— С това съм съгласна. Обстоятелствата наистина са се променили. Преди имахте гордост. Сега имате обява за продажба.
В този момент вратата на ателието се отвори и на прага се появи самият Николай. Небръснат, уморен, но трезвен — което само по себе си беше напредък.
