— Аз ще говоря — изрече Николай тихо, без да поглежда към майка си.
Живка Димитрова пламна, сякаш някой беше дръпнал кибрит до лицето ѝ.
— Разбира се. Ти винаги „сам“ решаваш. Особено когато вече е късно — процеди през зъби тя.
Елица се облегна на масата и отбеляза сухо:
— Доста задушевна семейна сцена. Липсват само пуканки.
Живка хвърли тежък, обиден поглед и към двамата, после излезе рязко. Вратата тресна, а в ателието се настани гъста тишина, от онези, които притискат ушите.
Николай пристъпи неловко, като човек, който не знае къде да сложи ръцете си.
— Не съм дошъл да търся съжаление — каза той.
— Добре — отвърна Елица спокойно. — Не продавам такова.
Той преглътна.
— Знам, че постъпих зле.
— „Постъпил зле“ е когато си забравил хляба — прекъсна го тя. — Когато изхвърлиш човек от живота си, терминологията е друга. Но давай, любопитна съм как ще го формулираш — като трагедия, фарс или криминале?
В ъгъла устните му трепнаха в нещо като усмивка.
— Точно заради това… — започна и се запъна. — Няма значение. Да, продавам апартамента. Казаха ми, че ти можеш да купиш бързо — без кредит, без обикаляне с купувачи. Разбирам как изглежда отстрани. И на мен ми е неприятно.
Елица го изгледа внимателно.
— Какво се промени? Майка ти позволи да разговаряш с мен?
Николай се отпусна на стола, сякаш изведнъж му натежаха раменете.
— Тя нищо не е позволявала. Просто… за първи път осъзнах, че след всички приказки за „моето“, „правото ми“, „аз решавам“ ми останаха празна кухня и нейните наставления. Ти тогава каза, че можеш да изгониш човек от жилището, но не и от спомените. Бях бесен. После разбрах, че си била права.
Гласът ѝ омекна едва доловимо:
— Някои стигат до тази мисъл пеша. Други — падат с лице в локвата.
Той кимна.
— Аз определено паднах.
В очите му нямаше вече нито високомерие, нито раздразнение. Само умора и нещо, което приличаше на срам.
— Не искам да се връщаш. Нито да ми прощаваш — продължи той. — Това би било прекалено. Искам просто да продам и да замина. Да започна отначало — сам. Без майка ми до мен. Ако купиш ти — добре. Ако не — ще приема.
В дъното Десислава и Мирослава тихо се изнизаха към складчето. Разбраха, че това не е разговор, а разминиране на старо взривно устройство.
— Защо аз? — попита Елица след кратка пауза.
Николай се усмихна горчиво.
— Защото ти беше единственият човек, на когото наистина съм вярвал. И единственият, с когото се държах като последен…
Тя вдигна ръка.
— Спри. Думите в момента са евтини. Пазарът е пренаситен.
Стана, приближи се до прозореца. Навън мокрият сняг се размазваше под гумите и ботушите. Градът изглеждаше сив, но жив.
— Ще купя апартамента — каза тя твърдо.
Николай рязко вдигна глава.
— Сериозно?
— Не си въобразявай. Не го правя заради теб. Правя го заради себе си. Искам там да открия учебна работилница за жени над петдесет. За онези, които са били отписани — от съпрузи, от деца, от работодатели, дори от самите себе си. Ще шият, ще печелят нещо, ще си върнат самочувствието. Твоят апартамент най-после ще донесе истинска полза. За пръв път.
Той я гледа продължително, после се засмя кратко, почти болезнено.
— Значи дори от това успя да направиш нещо смислено.
— Някой трябваше — сви рамене тя. — Вие с майка ти имахте други занимания.
Той се изправи.
— Благодаря.
— Не бързай. Сделката ще мине през нотариус, с адвокат, с всички документи изрядни. Ще получиш пазарната цена — нито лев повече. И още нещо.
Той се напрегна.
— Какво?
— Никога повече не наричай жена, с която си живял, „празно място“. Дори на шега. Дори ядосан. Животът вече ти показа колко бързо връща уроците. И го прави много убедително.
Николай въздъхна.
— Разбрах.
— Чудесно. А сега върви. Имам клиентка за проба. За разлика от твоите решения, полата ѝ няма да се нагоди сама.
Той си тръгна тихо. Без драматични жестове. Без обещания за продължение. Просто излезе.
Месец по-късно подписите бяха положени. Живка Димитрова не се появи — дали от гордост, дали защото най-сетне разбра, че представлението е приключило без нея. Николай замина. Говореше се, че си е намерил работа, наел е жилище и живее сам — не приказно, не идеално, а обикновено. С последствията и без майчин диригент.
Два месеца след това на входа на бившия му апартамент се появи нова табела: „Ателие на Елица Викторова. Курсове по шиене и ремонт на облекло“. Вечерите там бяха шумни. Идваха жени — разведени, наранени, изморени, саркастични, сърдити, но удивително живи. Пиеха чай от различни чаши, спореха за кройки, обсъждаха порасналите си деца, смееха се на бившите съпрузи и за пръв път от години усещаха, че животът не е свършил само защото някой е затворил врата пред тях.
Един ден Галина огледа машините, лампите, разноцветните конци и оживените разговори и присви очи с одобрение.
— Е, Ели, добре го измисли. Изгониха те от един дом, а ти накрая придоби два. Единият — за живеене, другият — за характер.
Елица се засмя, докато подреждаше кредата върху масата.
— Не. За характера стигаше един. Вторият е за справедливост.
— И как е сега да гледаш към онези прозорци? — намигна Галина.
Елица се замисли за миг.
— Не ги гледам вече. Няма нужда. Когато имаш собствен живот в пълен ръст, чуждите первази престават да бъдат забележителност.
Това беше истината. Не триумф, не отмъщение, не жал. Просто факт от живота на зряла жена, която някога си беше тръгнала в студа с една чанта, а се върна — не в същия дом и не при същия мъж, а при самата себе си. И се оказа, че именно това е най-ценното място, което човек може да притежава.
