— Мария, хайде без сцени. Това не е стиснатост, а зрял начин на мислене. Щом сме казали отделни разходи — значи всеки си поема своето, — заяви Светослав с тон, сякаш изнася доклад на служебна среща, а не стои в антрето с кални мартенски обувки.
— Зрял начин? Наистина ли говориш сериозно? — гласът ѝ остана спокоен. — Превеждаш ми половината сметки за ток и вода и вече се изживяваш като финансов гуру, а горивото, застраховката, таксата за детската градина, дрехите на детето, препаратите, храната — тях сигурно ги плащат небесните сили?
— Не изопачавай думите ми. Омръзна ми хаосът с парите. Мама е права — в това семейство няма никаква отчетност. Ти харчиш импулсивно.
Мария се усмихна кратко, почти беззвучно.
— Аз ли? Аз ли купих зимните ти гуми? Аз ли покрих кредита ти, когато по картата ти имаше двеста и седем лева до заплата? Аз ли ти поръчвах обяд в офиса, защото „нямаш време“ да ядеш?
— Ето, пак започваш с упреците. Решил съм — от този месец всеки си управлява бюджета сам. Така ми е по-спокойно. А вечерям при майка ми. Там поне никой не ми държи сметка за всяка хапка месо.
От детската стая се чу тракане на пластмасови колички. Петгодишният Тодор си мърмореше нещо, седнал на килима. Мария хвърли поглед натам и бавно си пое въздух.
— Значи зрял мъж решава да „спестява“ от семейството си и да се храни при мама?
— Решавам да не съм банкомат. И изобщо — майка ми има житейски опит, разбира от хора. Още в началото каза, че общата карта те е разглезила.
— Колко изискано казано, — кимна тя. — И какво друго сподели майка ти?
— Че съм прекалено мек. Че една жена започва да цени парите, когато сама си плаща сметките. И честно казано — има логика.
— Прекрасно. Тогава живей според тази логика.
— Точно това ще направя, — отсече Светослав, дръпна ципа на якето си и излезе, тръшвайки вратата така силно, че чашите в кухнята издрънчаха.
Минута по-късно телефонът на Мария избръмча. Обаждаше се Лидия.
— Е, приключихте ли с финансовия конгрес? — попита тя вместо поздрав.
— Приключихме, — отвърна Мария, втренчена в мивката, където стоеше неизмиената детска чиния. — От днес сме с отделни бюджети. Съпругът ми ще се изхранва при майка си. Явно там имат филиал на Централната банка.
— Боже, колко унизително. И какво ще правиш?
Мария понечи да отговори, но в коридора се чу скърцане. Светослав се беше върнал да вземе ключовете за колата. Като долови последните думи, той нарочно издрънча връзката в ръката си.
— Само не забравяй да разкажеш на всичките си приятелки какъв чудовище съм, — подхвърли той язвително.
— Спокойно, ти сам се справяш отлично с рекламата си, — отвърна Мария спокойно, без да подозира, че този разговор е едва началото на нещо много по-сериозно.
