Светослав измърмори нещо неразбираемо под носа си и отново изчезна, като този път вратата се затвори по-тихо.
Късно вечерта, след като Тодор най-сетне заспа, Мария сложи вода за чай, отвори лаптопа и влезе в банковото приложение. Не изпитваше точно болка — по-скоро неприятно усещане, лепкаво и горчиво. Като след разговор, в който някой най-сетне ти е казал истината в очите: не си обичана, не си ценена — просто си удобна.
— Добре тогава, Светославе — прошепна тя в тишината на кухнята. — Щом ще е разделно, нека бъде така.
Първо спря автоматичното плащане по автокредита му. Колата беше регистрирана на негово име, но близо две години вноските тихомълком се удържаха от нейната сметка. Все имаше причина — забавена премия, блокирана карта, „Мария, покрий го сега, ще ти върна после“. После премахна месечното презареждане на мобилния му номер. Накрая прекрати и плащането на домашния интернет, макар договорът също да беше на негово име. За нейната работа ѝ стигаше телефонът, а на детето можеше да изтегля филмчета предварително.
Няколко дни по-късно Светослав се прибра с изражението на човек, който демонстративно не забелязва миризмата на печено пиле.
— Какво става с интернета? — провикна се от хола. — Нищо не се зарежда!
— Нямам представа — отвърна Мария, без да се обръща. — Вероятно са го спрели заради неплатена сметка.
— Как така неплатена? Ти обикновено го плащаш.
— Обикновено — да. Но вече не. Договорът е твой, услугата е твоя, бюджетите са отделни. Или в новата ви философия с майка ти интернетът се води лукс?
Той се появи на прага на кухнята, лицето му почервеняло от гняв.
— Нарочно го правиш, нали?
— Нарочно щеше да е, ако бях спряла и тока. Това е просто логика.
— Държиш се дребнаво.
— А ти обичаш да говориш за „справедливост“, докато сметките идват при друг.
Светослав сграбчи ключовете и излезе. Този път без театрално тряскане — явно и за демонстрациите се изискваше енергия.
След два дни телефонът ѝ звънна. На дисплея светеше името на Жанета Данаилова.
— Мария, какво представление сте устроили? — гласът ѝ трепереше от възмущение. — От банката звънят на Светослав. Просрочил е вноската по колата. Ти въобще мислиш ли?
— Мисля. Даже по-ясно от всякога.
— Не ми отговаряй така. Ти съпруга ли си или каква? Момчето има напрегната работа, нестабилни доходи, а ти му правиш показни акции.
— „Момчето“ е на тридесет и шест, с коремче, заем и навик някой друг да му покрива разходите. И нека спестим драмата. Нали вие го учехте, че всеки трябва да плаща за себе си?
— Учех го да не позволява да го използват!
— Чудесно. Значи урокът е усвоен. Вече не позволява — поема си сметките сам.
— Какви ги говориш? Семейството не е счетоводство!
Мария пое дъх и се усмихна безрадостно.
— Странно. А когато вие му повтаряхте някои други уроци, тогава семейството пак ли беше нещо различно?
