— Когато ми повтаряше, че съм разточителна и че трябва да „стегнем бюджета“, тогава семейството пак ли не беше услуга? — довърши Мария спокойно.
— Ти си неблагодарна. Ние винаги сме го подпирали, когато му е било трудно.
— Продължавайте да го подпирайте — особено вечер, с кюфтета и салфетки, — отвърна тя сухо.
Мария прекъсна разговора и остави телефона с дисплея надолу върху масата. Пръстите ѝ леко трепереха, но в гърдите ѝ за пръв път от месеци се отвори пространство — сякаш някой беше открехнал прозорец в задушна стая.
Следващите седмици бързо доказаха, че „финансовата му теория“ е звучала убедително само докато някой друг плащаше сметките. Гозбите на Жанета Данаилова се оказаха далеч от безплатни — скоро тя започна демонстративно да му подава касови бележки и шумно да въздиша пред щанда с каймата. Горивото поскъпна. От банката звъняха по-настойчиво от роднина по празниците. В службата му орязаха бонуса. А междувременно се изясни и нещо друго: прахът за пране, шампоанът, чорапите и пастата за зъби не се появяват мистериозно в шкафа.
Една вечер Светослав се прибра по-рано от обичайното. Без самодоволната походка, без миризма на чужда кухня по дрехите. Изглеждаше изморен, посивял, като разтопен мартенски сняг край пътя.
Мария тъкмо поднасяше на Тодор чиния с елда и кюфтета.
— Мария, трябва да поговорим — каза той тихо.
— Слушам те.
— Не пред детето.
— Тошко, отиди в стаята и довърши рисунката на гаража. Идвам след малко.
Момчето послушно изчезна. Светослав седна на ръба на табуретката и прокара длани по лицето си, сякаш искаше да изтрие нещо повече от умора.
— Прекалих. Наистина. Глупост беше. Майка ми ме нагнети, а аз се подведох. Убедих се, че криеш разходи, че харчиш безразсъдно, а аз стоя в неведение.
— А сега? Просветна ли ти? — попита тя равнодушно.
— Сега виждам, че без теб всичко се разпада. Не смогвам — нито финансово, нито психически. След работа да ходя при майка ми и да слушам колко струва каймата и защо слагам три лъжици захар в чая… Изтощително е. Нека опитаме пак. Както преди. Ще ти давам цялата си заплата. Ако искаш — картата още сега ти я оставям. Само спри този лед между нас.
Мария го изгледа внимателно. Не беше злодей от сериал, нито чудовище. Обикновен мъж с измачкано лице и изпразнена самоувереност. Най-опасният тип — защото с такива човек дълго се убеждава да търпи.
— „Както преди“ вече не съществува — произнесе тя спокойно.
— Заради един скандал ли ще зачеркнеш всичко?
— Не заради скандала. А защото с една реплика показа кой за теб е семейство и кой — обслужващ персонал.
— Хайде, стига. Дойдох да се сдобрим.
— Дойде, защото вечерята при майка ти излиза солена, банката те притиска, а вкъщи мистичната функция „жена оправя всичко“ внезапно отказа да работи.
— Това е несправедливо. Признавам, че сгреших.
— И аз признавам своята грешка. Прекалено дълго се преструвах, че нищо страшно не се случва.
Той се наведе напред, напрегнат.
— И какво означава това? Ще разбиеш всичко заради инат?
— Не. Точно обратното. Повече не искам да живея върху останките на илюзията, че сме партньори.
