— Обясни ми човешки, Мартин Калинов — аз твоя съпруга ли съм или допълнителна услуга към банковата ти карта? — отсече Елица Орлова и тръшна телефона върху масата така, че лъжичката в чашата издрънча нервно.
Мартин застина насред кухнята с кутия мляко в ръка, сякаш го бяха заловили не в дома му, а на местопрестъпление с дребен семеен характер.
Жилището им — малка гарсониера под наем — предлагаше повече икономия, отколкото уют. Пространството беше тясно, въздухът носеше ту мирис на пържен лук, ту на стара боя от радиатора. На перваза изстиваше ябълков сладкиш, в мивката се бяха събрали две чинии, а лампата над масата светваше само ако ѝ се удари лек шамар. Романтика в бюджетен вариант.
— Ели, защо скачаш така? — въздъхна той, оставяйки млякото. — Мама само попита дали можем да помогнем. Не е настоявала.
— Само попитала? — изсмя се сухо тя и скръсти ръце. — Златка Любомирова притежава удивителен талант — задава въпроси така, че накрая ти иде да продадеш бъбрек, само и само да не изглеждаш неблагодарна снаха.
— Прекаляваш — смръщи се Мартин.
— Аз ли? — усмивката ѝ беше тънка, но очите ѝ останаха ледени. — Днес става месец, откакто официално сме семейство под един покрив. Опекох сладкиш, извадих тефтера, мислех спокойно да обсъдим как ще събираме за собствено жилище. А се оказва, че бюджетът ни вече мислено се е преместил при Златка Любомирова.
Той прокара ръка по лицето си и седна на табуретката.
— На баща ми са забавили заплатата. Трябват трийсет хиляди за две седмици. Ще ги върнат.
— Ето тази реплика — почука тя по плота — при нормалните хора поставя началото на комедия. При нас усещам как стартира продължителна битова трагедия.
— Това са родителите ми — каза тихо Мартин. — Не са чужди хора.
— А аз каква съм? — присви очи тя. — Партньор? Съпруга? Или удобен човек със стабилна заплата и калкулатор?
Погледът му вече издаваше познатата смесица от вина и раздразнение.
— Не тръгвай веднага на нож. Не ги искам за себе си.
— Точно това е проблемът — отвърна тя хладно. — За себе си никога не си поискал нищо. Все за някого другиго — за родителите, за обстоятелствата, за Вселената, която пак не е сметнала правилно разходите ви.
Елица отвори тефтера. Сумите бяха подредени прилежно: наем, сметки, храна, транспорт.
— Погледни — почука с нокът по редовете. — Ти предложи да живеем разумно, без излишества, да заделяме по двайсет хиляди на месец и след две години да имаме за първа вноска. Звучеше зряло и подредено. Почти се просълзих. Минаха два месеца — и изведнъж „Ели, това са родителите“.
— Ще върнат парите — повтори упорито той.
Тя замълча, после рязко издиша.
— Добре. Един път. И след две седмици сумата се връща по сметката. Няма да забравя, да знаеш.
— Благодаря ти — облекчението му беше осезаемо, когато протегна ръка към нейната. — Ти си най-добрата.
— Без сладникави думи — дръпна дланта си тя. — На ванилия реагирам само в сладкиша.
Същата вечер преводът беше направен. Четиридесетте хиляди, които бяха успели да спестят, се стопиха до десет. Елица не каза нищо. Но усещането беше неприятно — сякаш не бяха помогнали на роднини, а бяха открехнали врата, която после трудно се затваря.
Три седмици по-късно парите ги нямаше.
Още седем дни след това Мартин се прибра със същото изражение, от което клепачът на Елица вече започваше да потрепва.
— Само не казвай, че пак е същото — произнесе тя, без да се обръща от печката.
— Ели… — започна той.
— Разбира се, че пак — въздъхна тя. — Какво е този път? Световен потоп? Инфлация? Ретрограден Меркурий? Или Николай Цветанов внезапно си е спомнил за кредита?
— Татко наистина има кредит — призна тихо Мартин. — Има просрочие. Трябват спешно още четиридесет хиляди, иначе ще го глобят.
Тя изключи котлона и се обърна към него.
— Значи трийсетте още се реят из мъглата, а сега добавяме още четиридесет?
— Знам как изглежда…
— Не, не знаеш — прекъсна го тя. — Ако знаеше, щеше сам да кажеш: „Мамо, татко, този път не можем“. Но вместо това стоиш пред мен с очи на мокро кученце и чакаш аз да се разстеля като изтривалка.
— Не говори така за родителите ми — гласът му стана твърд.
— Тогава нека не се държат по начин, който изисква литературна редакция — отвърна тя рязко.
Той седна срещу нея.
— Не мога да им откажа. Отгледали са ме, учили са ме, дали са всичко.
— И сега е време да живеят обратно чрез теб? — усмивката ѝ беше горчива. — С лихвите?
Той замълча.
— Добре — каза тя уморено. — Но това е последният път, Мартин. Наистина последният. Още веднъж — и ще проведем много сериозен разговор.
— Да, разбира се — кимна бързо той. — Последен.
Елица още тогава разбра, че изразът „последен път“ в брака звучи приблизително като „само за малко“ пред щандовете в супермаркета преди празник. Всички знаят, че не е вярно, но продължават да го повтарят.
Оттам нататък всичко тръгна по утъпкан път. Златка Любомирова звънеше почти по график, сякаш в календара ѝ стоеше бележка: „Да напомня на младите, че са резервен фонд“.
Двайсет и пет хиляди за ремонт на колата.
Петнайсет — „до заплата“.
Трийсет — „за да затворим един неприятен въпрос“.
И още, и още — винаги спешно, винаги важно, винаги с обещание за връщане.
Елица си откри отделна сметка — своя, тайна, малък спасителен пояс. Прехвърляше по две, по три, по пет хиляди, когато можеше. Не от разкош, а от инстинкт. Когато лодката пропуска вода, поне трябва да знаеш къде е спасителната жилетка.
Една вечер тя подреди пред Мартин тефтера, банковите извлечения и разпечатките от онлайн банкирането, готова най-после да сложи всички числа на масата и да му покаже как изглежда реалността без розови филтри.
