Тя не вдигна глас, когато разстла пред Мартин извлеченията, касовите бележки и страниците от тефтера. Само ги подреди в идеална линия, сякаш подготвяше доказателства в съдебна зала.
— Нека този път говорим без драми и без обидени физиономии, — произнесе спокойно Елица и бутна листовете към него. — За осем месеца сме превели на вашите двеста и тридесет хиляди лева. Двеста. Тридесет. Осъзнаваш ли, че това беше почти нашата първа вноска за собствено жилище?
Мартин присви очи.
— Представяш го така, сякаш съм ти ги измъкнал от портфейла.
— Ако беше кражба, щеше да е по-лесно, — отвърна тя хладно. — Щях да подам сигнал, да имам морално предимство и да приключим. Но тук всичко е облечено в любов, брак и доброволно финансово самоубийство под мотото „те са ми родители“.
— Те имат нужда.
— А ние живеем в разкош, така ли? — прекъсна го тя. — Или не забеляза как свиваме разходите между всеки превод?
— Ели, недей да правиш сцена.
Тя се засмя тихо.
— Никаква сцена. Сухо и ясно: от утре пари не излизат от тази къща без двустранно решение. Нито към Златка Любомирова, нито към Николай Цветанов, нито към който и да е роднина с внезапен проблем. Поставяме граница.
— Поставяш ме между теб и тях, — прошепна той.
— Не. Ти ме държиш там вече година. Много удобно, между другото. Ако кажеш „да“ — си примерен син. Ако аз откажа — ставам безсърдечната съпруга. Отлична стратегия.
Той скочи рязко, столът изскърца по пода.
— Нямаш представа какво е семейство.
— Напротив. Семейство е мястото, за което се грижиш първо. После спасяваш света. А ние сме под наем, с мечти в чекмеджето и вечното ти „потърпи“.
Думата „потърпи“ се беше превърнала в негов любим рефрен. Потърпи до другия месец. Потърпи, докато баща ми се оправи. Потърпи, докато майка ми излезе от ситуацията. Потърпи, докато всичко се нареди.
После го съкратиха.
Прибра се по обяд, блед, с картонена кутия в ръце. Вътре — фирмената му чаша, зарядно, папки и една отвертка, която винаги носеше със себе си, сякаш можеше лично да поправя разпадащия се свят.
— Свърши се, — издиша той и остави кутията до вратата. — Освободиха ме.
Тогава тя не започна спор. Прегърна го, настани го на стола, сипа чай.
— Ще намериш друго. Не си глупав, въпреки че понякога се стараеш да изглеждаш такъв, — каза му меко.
Той се усмихна едва-едва.
Първия месец го подкрепяше безрезервно. И втория. На третия обаче в нея вече кънтеше умора. Заплатата ѝ отиваше за наем, сметки, храна, транспорт. И за постоянния страх дали ще стигне. Спестяваше от себе си до степен, в която понякога ѝ ставаше смешно.
„Чудесно, Елица — мислеше си, гледайки старото си зимно яке, което отдавна заслужаваше пенсия, — живееш като героиня от сериал за непобедими счетоводителки. Остава да започнеш да переш найлонови торбички и картината ще е пълна.“
Точно тогава телефонът на Мартин звънна отново. Златка.
Той говореше в коридора, но в панелния апартамент тайните бяха толкова илюзорни, колкото и тишината при пържене на риба.
— Мамо, в момента съм без работа… — шепнеше. — Елица също няма излишни… Как да ѝ го кажа?… Мамо, моля те…
След минута влезе в кухнята.
— Ели…
— Колко? — попита тя, без да го поглежда.
— Двайсет хиляди. Покривът на вилата тече.
Тя остави бавно вилицата.
— Хладилникът ни е почти празен. Обувките ми пропускат вода. Ти си без доходи трети месец. Но вилата — разбира се — е приоритет. Да не би керемидите да се обидят?
— Това е имот, — опита се да звучи разумно той. — Ако не го оправят сега, после ще струва повече.
— Прекрасно. Нека го продадат. Нали е актив.
— Подиграваш се.
— Не. За първи път говоря логично.
Той седна до нея, думите му се изливаха една върху друга.
— Помогни сега. Ще върнат сумата. Ще си намеря работа. Ще се оправят нещата.
— Слушала съм го вече, — отвърна тя сухо. — За работата, за връщането, за светлото бъдеще. Можеш да водиш семинар „Как да обещаваш едно и също по десет различни начина“.
И все пак тя даде парите. Не защото вярваше. А защото в нея още живееше онзи наивен глас: „Ами ако този път наистина е последният“.
Седмица по-късно той отново застана пред нея.
— Само не се ядосвай веднага…
— Късно е. Започнах още сутринта, — отвърна тя. — Какво има?
— Татко е ударил колата. Трябват трийсет хиляди за ремонта.
Тя се обърна бавно към него и го погледна така, че той инстинктивно отстъпи.
— Повтори.
— Не е било нарочно…
— Сумата.
— Трийсет хиляди.
— От къде? — гласът ѝ стана леден. — Да ги извадя от въздуха? От нервите си? Или да изляза с табела „Събирам средства за възрастни хора, които не умеят да живеят според възможностите си“?
— Мислех, че можеш да вземеш на заем.
Тя се засмя горчиво.
— Значи стигнахме дотам аз да тегля дългове, за да не усещат твоите родители последиците от собствените си решения?
— Не говори така!
— Как да говоря? С поезия ли? Майка ти звъни, баща ти прави бели, а аз плащам. Модерно семейство сме, няма спор.
Този път скандалът не беше обичайното разменяне на реплики в кухнята. Викове, тряснати врати, думи, които не целят да убедят, а да наранят. Усещането беше мръсно и тежко.
На следващия ден Елица все пак поиска заем от Мила Каменара. Когато превеждаше сумата на Мартин, пръстите ѝ трепереха — не от съжаление, а от ярост към самата себе си.
„Ето докъде стигна — мислеше си тя. — Вече не си съпруга. Не си партньор. Превърнала си се в каса, която обслужва чужди грешки и дори не начислява лихва.“
