Мисълта ѝ тогава довърши изречението сама: „Вече не си банка. Ти си клон на саможертвата, кръстен на светицата на наивността.“
И точно когато реши, че по-надолу няма накъде, дойде новият удар.
В сряда вечерта Мартин Калинов се прибра от терасата, където бе говорил по телефона с баща си. Изражението му беше онова особено — смесица между трагична новина и подготвяна молба, от която на Елица ѝ се искаше да изчезне през стената. За съжаление живееха на втория етаж и подобни драматични решения не вършеха работа.
— Какво още се е случило? — попита тя, без да вдига поглед от екрана.
Той пое дъх.
— Татко е инвестирал в един проект… Оказало се измама. Има сериозен дълг.
Тя спря да пише.
— Колко сериозен?
— Петстотин хиляди лева.
Капакът на лаптопа щракна.
— Моля?
— Петстотин хиляди — повтори той по-тихо.
Елица го изгледа продължително.
— Обясни ми нещо. Как възрастен човек, без фирма, без имоти за продажба, успява да се набие с половин милион задължения? Да не е записал курс „Как да станеш милионер до петък“?
— Не се подигравай. И без това му е тежко.
— А на мен ми е леко? — гласът ѝ беше спокоен до болезненост. — И какво се очаква от нас?
Мартин отклони поглед.
— Трябват спешно поне сто и петдесет хиляди. Да се покрие част от сумата.
Настъпи пауза. Тишина, гъста като мъгла.
— Не — каза тя тихо.
— Дори не ме изслуша.
— Чух достатъчно. Отговорът е не.
— Елица, положението е сериозно.
— Нашето също е сериозно — изправи се тя. — Живеем под наем. Ти си без работа. Аз дължа пари на Мила Каменара. Нямаме спестявания. И в този контекст ми предлагаш да изтегля кредит за сто и петдесет хиляди, за да покрием поредната авантюра на баща ти?
— Той е бил измамен!
— А аз не съм ли? — отсече тя. — Цяла година ме убеждават, притискат, размахват ми вина. Само че вместо телефонни измамници — роднини. Доста по-ефективна схема, ако трябва да сме честни.
— Ставаш жестока — прошепна Мартин.
— Не. Просто спрях да се лъжа.
— Ако беше твоят баща?
— Моят баща — гласът ѝ стана твърд — щеше да продаде гаража, колата, телевизора и накрая собственото си его, но нямаше да ме натовари с кредит заради своята глупост.
— Обиждаш го!
— А той не ни ли унижава, когато протяга ръка всеки път? — вече не криеше гнева си. — Погледни се. На тридесет и две си. Би трябвало да търсиш работа и решение, а ти идваш като пратеник от семейния съвет.
— Не смей! — извика той и я хвана за лакътя.
— Пусни ме — каза тя ледено.
След секунда пръстите му се отпуснаха.
— Ти си длъжна да ме подкрепиш.
— Теб — да. Безумието — не.
— Аз съм ти съпруг!
— Не си благотворителна кампания — отвърна тя. — Запомни го.
Той избухна:
— Нищо не разбираш от семейство! Истинската жена не брои стотинките, когато е трудно!
Елица се изсмя сухо.
— Интересно. А „истинското семейство“ явно брои само моите стотинки?
— Вечно свеждаш всичко до пари!
— Защото вие го сведохте до пари! — повиши глас тя. — Всеки разговор завършва със сума. Май дори любовта ти се измерва в банкови преводи!
Мълчанието след това беше тежко, почти лепкаво.
— Ако сега откажеш — каза той по-ниско, но заплашително, — няма да го забравя.
Тя го погледна продължително. В очите ѝ вече нямаше истерия, а нещо ново — студено осъзнаване.
— Аз пък — отвърна — мисля, че тъкмо започнах да помня всичко.
През нощта не можа да заспи. Лежеше и гледаше тавана, слушаше как съседът кашля зад стената, как кранът в кухнята капе равномерно, как Мартин се върти неспокойно на дивана. И с плашеща яснота разбра: ако остане, нищо няма да се промени. Нито след месец, нито след година. Проблемът не бяха парите. Те просто увеличиха картината като лупа. Истината беше, че той никога не избра нея. Избираше удобството, чувството за дълг към родителите си, навика да бъде син, а не съпруг.
На разсъмване стана тихо. Подреди документите, прибра дрехи в куфар, сложи най-необходимото в чанта. Свали халката и я остави на кухненската маса до стария бележник с планове, които така и не се случиха.
Щракването на ципа го събуди.
— Къде тръгваш? — гласът му беше дрезгав.
Тя постави пръстена пред него.
— Оттук.
— Какво означава това? Ели, недей. Това е глупост.
— Глупост беше да вземам заеми за родителите ти, да вярвам на обещания и да бъркам брака с дарителска сметка. Сега за първи път постъпвам разумно.
— Скарахме се, и какво от това? Всички се карат.
— Да. Но не при всички след всяка караница жената остава длъжна, родителите — доволни, а мъжът — с чисти ръце.
— Ще оправя всичко — заговори бързо той. — Ще им поставя граници. Ще си намеря работа. Ще започнем начисто.
— Твърде късно е, Мартин.
— Защо късно? Защо не ми дадеш шанс?
— Аз живях в тези „шансове“ — отвърна спокойно тя. — Те бяха по трийсет, по четирийсет, по двайсет и пет хиляди лева. Достатъчно ми е.
Той застана пред вратата.
— Няма да те пусна така.
— Махни се.
— Първо ще говорим.
— Отмести се.
Хвана дръжката на куфара.
— Правиш сцена нарочно.
— Не — дръпна го тя към себе си. — Приключвам я.
Той не пусна веднага и тя го отблъсна в гърдите. Нямаше театралност — просто отстрани човек, който вече не беше опора, а преграда.
Мартин отстъпи, смаян.
— Удари ме?
— Не се надценявай — каза уморено тя. — Това беше практично действие.
Отвори вратата.
— Елица… — гласът му този път звучеше различно, в него имаше страх. — Не си тръгвай. Без теб няма да се справя.
