— Искаш да кажеш, че ще чакаш той пръв да направи крачката…
— Ще изчакам сам да избере — отвърна Мария спокойно. — Нито вие вместо него, нито аз. Той.
Отсреща се разля тежко мълчание. После Златка Живкова произнесе нещо неочаквано:
— Ти си силна жена.
В думите ѝ нямаше нито укор, нито възхита. Беше констатация, изречена тихо.
— Не съм силна — каза Мария. — Просто ми омръзна да бъда на второ място.
Разделиха се кратко. Без излишни обяснения.
Мария прибра телефона, върна се при мострите и този път без колебание посегна към почти бялата плочка с деликатен релеф. Още от първия момент ѝ беше легнала на сърцето — съмняваше се напразно.
Георги Радославов се обади в неделя привечер.
— Мога ли да дойда?
— Ела.
Половин час по-късно вече седеше в креслото срещу дивана. Между тях — ниската масичка и пет години общ живот. Понякога това изглежда много. Понякога — стряскащо малко.
— Бях ядосан — започна той. — Че си премълчала.
— Знам.
— Тези дни мислих. Мама говореше едно и също, аз слушах… и си дадох сметка, че поне в едно е права. Често решавах вместо нас двамата. Без да го осъзнавам.
Мария не го прекъсна.
— Тя твърди, че си пресметлива и че си режисирала всичко — продължи Георги и я погледна. — А аз стигнах до друго. Ти просто направи онова, което аз трябваше да сторя отдавна. Погрижи се за нас. По твоя начин.
— Да. По моя начин.
Той пое въздух.
— Ще ми покажеш ли апартамента?
Мария се поколеба за миг.
— Ще ти го покажа.
В понеделник, преди работа, отидоха заедно. Празните стаи отекваха от стъпките им. Георги минаваше от помещение в помещение, докосваше стените, спираше се пред прозорците. Тя остана до вратата на кухнята и го наблюдаваше как застава до източния прозорец и се вглежда в покривите, в небето, в града, който оттук изглеждаше по-тих и някак по-подреден.
— Мястото е добро — каза накрая.
— Знам.
Той се обърна с лека усмивка.
— Ти винаги знаеш. Как издържаш? Да си сигурна и да мълчиш?
— Свиква се — отвърна тя.
Георги се приближи.
— Мария… искам да опитаме различно. Ако още имаш желание.
Тя го гледа дълго. Търсеше в лицето му не идеалния съпруг, не безгрешния герой, а човек, готов да я вижда. Не след майка си. Не вместо нея. До нея.
Не всичко беше там. Но достатъчно.
— Добре — каза тихо. — Нека опитаме.
Златка научи за ремонта седмица по-късно. Георги ѝ разказа сам, без заобикалки. Настъпи двуминутно мълчание — истински рекорд.
— Поне има ли склад? — попита тя накрая.
— Има.
— Е, добре. Нещо разумно все пак.
Това не беше примирие. По-скоро кратко примирие на оръжията. А понякога паузата струва повече от гръмки думи.
Мария не знаеше за този разговор. Беше в новия апартамент, седнала на перваза с чаша кафе от термос, и наблюдаваше как работниците разтоварват материали. Всичко вървеше по график. По нейния график.
За пръв път от години усещането ѝ принадлежеше изцяло. Нямаше нужда да го обяснява, нито да го дели.
Само да го задържи. И да знае, че няма да изчезне.
През май ремонтът приключи.
В петък вечер Мария прие обекта — мина през всички стаи, огледа фугите, отвори прозорците докрай. Светли стени, дъбов под, избран след безкрайни колебания. Резултатът надмина очакванията ѝ.
Георги стоеше насред хола и бавно се оглеждаше.
— Ти наистина можеш — каза тихо. Без ирония.
— Опитвам се.
Още същия уикенд купиха първите мебели. Учудващо, без спорове. Оказа се, че Георги има категорично мнение за диваните — нещо, което за пет години Мария не беше разбрала.
Преместиха се месец по-късно. Без тържества и фанфари. Пренесоха кашоните, подредиха най-необходимото и вечерта седнаха на новия диван, пуснаха сериал, който отдавна отлагаха.
Обикновена вечер. Само че на друго място. На нейното място.
Златка Живкова дойде на гости две седмици след преместването.
Мария подреди масата семпло, без демонстрации. Свекървата обходи жилището с експертен поглед — надникна в килера, потупа плота, задържа се до прозореца.
— Ти ли избра плочките? — извика от банята.
— Да.
— Хм. Добър избор.
На масата разговорът течеше спокойно. Златка разказваше за съседите, Георги кимаше, Мария доливаше чай. Старият ритъм, но нови стени.
На тръгване свекървата спря в антрето. Погледна Мария внимателно, без предишната острота.
— Постигна своето.
— Знаех какво искам — отвърна Мария.
Златка се усмихна едва доловимо.
— Рядко качество — каза и излезе.
Вратата се затвори. Мария се облегна на нея и огледа антрето — закачалката, огледалото, ключовете на куката.
Нейните ключове. Нейната кука. Нейната врата.
От хола долетя смехът на Георги — говореше по телефона, жив, непринуден.
Тя се отлепи от вратата и отиде към кухнята да сложи чайника.
Всичко тепърва започваше.
