— Няма да ги държим повече в мизерията! — изригна Орлин. — Ти изобщо нямаш думата тук!
Мила примигна стъписано и инстинктивно направи крачка назад. Никога досега не ѝ беше говорил с такава грубост и презрение.
Следващите дни се нижеха в ледена тишина. Орлин демонстративно се настаняваше пред телевизора и усилваше звука, сякаш за да подчертае отсъствието на разговор. Мила се затваряше в спалнята с книга в ръце, но редовете се размиваха пред очите ѝ — мислите ѝ бяха другаде.
В събота телефонът иззвъня. Беше Венета Симеонова.
— Миличка, злато мое — запя тя с престорена мекота. — Благодаря ти, че ни приемаш у вас.
— Кой е казал, че съм дала съгласие? — отвърна спокойно Мила. — Нищо окончателно не е решено.
Отсреща настъпи неловко мълчание.
— Как така не е решено? — гласът рязко се втвърди. — Билетите са купени, багажът е стегнат.
— Решение няма — отсече Мила. — Орлин е решил вместо мен.
В понеделник тя ги очакваше подготвена — с подменена ключалка. Когато Орлин пристигна с Венета, Кирил Ковач и Стоян Велизаров, натоварени с куфари, Мила открехна вратата само колкото позволяваше веригата.
— Добър ден — произнесе хладно.
— Ще държиш ли още? От тежестта ръцете ми се схващат! — сопна се Снежана Радославова.
— В този апартамент е регистриран единствено Орлин — напомни Мила равномерно. — Без моето изрично съгласие никой друг няма да живее тук.
Избухна врява — Венета заохка, братята започнаха да негодуват, а Орлин настояваше да отвори. Мила остана неподвижна.
— Ако искаш, тръгни с тях — каза тя тихо, но твърдо. — Жилището ми не е общежитие и няма да го превръщам в такова.
