Георги Цветанов се облегна назад и кръстоса ръце.
— Чуй ме, Калина. Може да стане цивилизовано. Единият апартамент остава за теб, другият го прехвърляш на Мартин. После вече ще му мислим.
— „Ще му мислим“ означава ти и майка ти да решавате вместо всички останали? — устните ѝ се извиха иронично. — Представям си как след месец в спалнята ще се появи поредният ти „гениален“ проект.
— Ти изобщо не разбираш от бизнес!
— Разбирам от поемане на отговорност. Нещо, което на теб ти убягва.
Надежда Александрова скочи толкова рязко, че столът изскърца по плочките.
— Неблагодарна си! Ние те приехме в семейството.
— Приехте ли? — Калина също се изправи. — Идвахте без предупреждение. Критикувахте работата ми. Обсъждахте майка ми зад гърба ѝ. Изяждахте продуктите ми и ми обяснявахте колко съм „несръчна домакиня“. Това ли наричате приемане?
Мартин най-сетне вдигна поглед.
— Лина, стига вече.
— Не. Достатъчно мълчах десет години. Оттук нататък — не.
Въздухът натежа, сякаш някой бе хвърлил мокро одеяло върху стаята. Георги спря да рови из чинията си. Свекървата пребледня.
— Значи няма да отстъпиш нищо? — попита тя тихо.
— Нищо.
— Тогава не разчитай повече на нас.
Калина я погледна право в очите.
— А кога съм можела да разчитам?
Вратата се затръшна така силно, че чашите по рафта иззвънтяха.
Мартин остана насред кухнята, объркан и някак смален.
— Разбиваш семейството — каза той глухо.
— Не, Марти. Просто спирам да бъда удобна.
Той я гледаше така, сякаш вижда непознат човек.
— Дадох дума на Георги.
— А на мен каква дума даде, когато ме поиска за жена?
Отговор не последва.
Калина извади две чаши, наля вино само в едната и я задържа в ръката си. Втората прибра обратно в шкафа.
— От днес — каза тихо — живея отделно. И мисля самостоятелно.
Мартин се прибра в хола и усили телевизора до крайност, сякаш шумът можеше да заглуши случващото се.
Тя остана до прозореца, загледана в двора. В съзнанието ѝ се въртеше един-единствен въпрос: защо търпях толкова дълго? И колкото повече го обмисляше, толкова по-ясно ѝ ставаше — не заради любов. А заради илюзията, че тя съществува.
На следващия ден се свърза с адвокат.
— Васил Калинов? Калина Соколова съм. Струва ми се, че ще трябва официално да обясня на някои хора разликата между „мое“ и „така ни се иска“.
От другата страна се чу тих смях.
— Започва ли спектакълът?
— Не — отвърна тя. — Приключва.
На сутринта Мартин прибра няколко дрехи в спортна чанта. Без сцени, без хвърляне на ризи. Тихо, почти предпазливо — като човек, който до последно очаква някой да го спре.
Калина не го спря.
Стоеше в антрето със старите си маратонки — същите, които тя преди години настояваше да изхвърли, защото „не вървят на нищо“. Сега нито на него, нито на нея ѝ беше до външен вид.
— Ще съм при мама засега — промълви той, без да я погледне в очите. — Ще помислим.
— Помислете — спокойно отвърна тя. — Само без колективни обсъждания на тема моите квадратни метри.
Той се намръщи.
— Пак опираш до това.
— Защото всичко опира до това.
Излезе, без да тръшне вратата. И точно тази тишина ѝ показа окончателно, че връщане назад няма. Скандалът оставя вратичка. Мълчанието я затваря.
Два дни по-късно в пощенската кутия я чакаше препоръчано писмо. Съд. Иск за подялба на имущество между съпрузи.
Калина прочете реда веднъж. После втори път. И трети — бавно, сричка по сричка.
