„Вземай ги, хайде“ — баща ми хвърли омазнена банкнота върху салфетката и обяви, че джипът е за Мила

Несправедливо възнаграждение разкъсва заслужената гордост.
Истории

Сутринта настъпи тежко и безцветно. В седем и половина старият ми личен телефон — онзи със спуканото стъкло, който така и не смених — иззвъня рязко, сякаш някой дръпна аларма.

— Елена Петровна, добро утро — гласът на Борис Велизаров, главния ни технолог, звучеше напрегнато и пресекливо. — Имаме сериозен проблем. Кирил Димитров е тук. Вика, тропа, иска документацията за експедицията. А сейфът не се отваря — кодът не приема.

Поех бавно въздух.

— Добро утро, Борисе. От вчера вече не работя там. Достъпът се е деактивирал автоматично — личният ми сертификат за сигурност изтече. Предупредих баща ми преди месец, че системата трябва да се обнови, но той го нарече „излишни женски приумици“.

От другата страна се чу тежка въздишка.

— А хората какво да правят? Камионите чакат на рампата, шофьорите губят време — трябва да пътуват до друг град. И Красимир Ковач се обади. Казал, че без твоя подпис няма да пусне обкова. Имал договор лично с теб.

— Така е. Желая ви успех — отвърнах спокойно и прекъснах.

Телефонът не млъкна. След десет минути пак. После още веднъж. Обаждаха се от търговския отдел, от счетоводството, дори клиенти, които настояваха за обяснение. Екранът светеше непрекъснато.

Малко преди единайсет някой заудря по вратата ми с юмрук. Така чука само един човек.

Отворих. Кирил Димитров нахлу вътре, едва не ме блъсна. Без вратовръзка, с разкопчана яка и мокро чело — изглеждаше разклатен.

— Ти! — посочи ме с пръст. — Какво си направила? Защо е блокирана базата? Защо си наредила на Красимир да спре доставките? Клиентът от хотела ни смаза по телефона, Мила изпадна в истерия!

— Нищо не съм блокирала, татко. Софтуерът е на мое име. Три години го плащах със собствената си карта, защото ти отказа бюджет за „компютърни глезотии“. Снощи просто прекратих абонамента. А Красимир… предпочита да работи с хора, които разбират от дърво, не от показност.

— Веднага тръгваш с мен! — изрева той и сграбчи лакътя ми. — Оправяш всичко! Ще ти дам премия. Петдесет хиляди лева!

Освободих ръката си внимателно.

— Не, татко. Снощи в ресторанта ти много ясно определи цената ми. Две хиляди лева за такси. Ето ти ги.

Продължение на статията

Животопис