– Какво точно каза? – попита Мария и усети как нещо в гърдите ѝ се свива, сякаш невидима струна бе дръпната рязко.
Борис само повдигна рамене и се облегна назад на стола. На тридесет и осем беше, но в такива мигове изглеждаше почти момчешки – с онази своя увереност, че казаното от него е напълно естествено и не подлежи на обсъждане.
– Какво толкова? Мама се оплаква, че ѝ е трудно. Пенсията не ѝ стига, лекарствата са скъпи, а и иска да помогне на леля Камелия с ремонта. Ти получаваш добра заплата. С една твоя заплата можем да се оправим и ние, и тя.
Мария остави телефона внимателно върху масата. Пръстите ѝ леко трепереха, но гласът ѝ остана равен.
– Борис, вече сме говорили за това. Парите, които изкарвам, са мои. На работа нося отговорност за всеки лев. А вкъщи трябва просто да ги раздавам?
Той въздъхна, сякаш отново слушаше стара, омръзнала му песен.
– Това не е „просто така“. Говорим за майка ми. Тя ни е отгледала, помогна ни с апартамента навремето. Сега е ред ние да ѝ подадем ръка. Какво, ще ти стане тежко?
Мария се изправи и отиде до прозореца. Навън април беше настъпил, но по сенчестите места още се виждаше сняг. В двора деца караха велосипеди, а смехът им проникваше дори през затвореното стъкло.
– Не става дума за тежест – отвърна тя, без да се обръща. – Става дума за това, че ти пак реши вместо нас двамата. Без да ме попиташ.
Борис се приближи и постави ръка върху рамото ѝ. Тя едва забележимо се отдръпна.
– Извинявай. Мислех, че ще разбереш. Мама звъня тази сутрин, докато беше на работа. Звучеше изтощена… Казах ѝ, че ще помогнем.
Мария се обърна. Полумракът в кухнята правеше чертите му едновременно познати и странни.
– Колко иска?
– Цялата ти заплата… или почти. Нали получи премия миналия месец. Може да си оставиш малко за дребни разходи.
Тя замълча. В съзнанието ѝ пробягваха сметки – ипотека, сметки за ток и вода, храна, дрехи за децата, извънкласни занимания, лекарства. От две години именно нейните доходи бяха основният стълб на семейството, откакто Борис напусна предишната си работа и така и не намери постоянна. Работеше на свободна практика, но поръчките идваха на вълни.
– Имаме две деца – каза тихо тя. – Илиян е на десет, Анна на седем. Растат. Имат нужди. А ако стане нещо? Колата се повреди, някой се разболее…
– И майка ми е човек – прекъсна я той меко, но настойчиво. – Сама е. Ние сме единствената ѝ опора.
Мария кимна, макар вътре в нея да клокочеше. Не продължи спора. Не тази вечер.
– Добре. Ще говорим пак, когато изчисля всичко – каза спокойно.
Той се усмихна, доволен, че разговорът не прерасна в скандал, целуна я по слепоочието и отиде при децата да провери домашните им.
Мария остана сама в кухнята. Запали лампата, седна пред лаптопа и отвори банковото приложение. Заплатата ѝ беше постъпила преди два дни. Част вече бе заминала за задължителни плащания. Останалото…
Гледа дълго цифрите. После влезе в настройките за споделен достъп до картите. Няколко движения с мишката – и достъпът на Борис до основната ѝ сметка беше прекратен. Тихо, без обяснения, без сцена.
На следващия ден се прибра по-рано. Децата още бяха на занималня, а Борис седеше пред компютъра в хола.
– Здрасти – подхвърли той, без да вдига поглед. – Мама пак се обади. Пита кога ще преведеш парите.
Мария свали палтото си и го окачи внимателно.
– Няма да превеждам.
Той се обърна рязко.
– Как така?
– Реших да разделим финансите. От днес нататък заплатата ми остава при мен. Ти поемаш своята част от разходите, както беше преди. А на майка си можеш да помагаш с твоите средства.
Лицето му започна да пламва.
– Мария, това сериозно ли е? Ние сме семейство!
– Именно защото сме семейство – отвърна тя спокойно, докато вадеше покупките от чантата, – всеки трябва да носи отговорност за решенията си.
Той се опита да се засмее, сякаш става дума за временна прищявка.
– Хайде стига. Мама вече си прави планове.
– Нека ги прави според това, което ти можеш да ѝ дадеш. Аз повече няма да давам цялата си заплата.
Вечерта, след като децата заспаха, спорът избухна отново. Борис крачеше нервно из стаята.
– Осъзнаваш ли какво правиш? Тя ще се обиди! Ще каже, че снаха ѝ я е изоставила!
– Не я изоставям. Просто отказвам да финансирам всичко – отговори Мария, седнала с ръце в скута. – Миналото лято ти изтегли два големи кредита за ремонта на къщата ѝ. На твое име. Тогава не възразих. Сега ги изплащай ти.
– Решихме го заедно!
– Ти настоя. Аз се съгласих, за да няма скандал. Сега разбирам, че това е било грешка.
Той се отпусна срещу нея, объркан и ядосан.
– Значи ще живеем като съквартиранти?
– Не. Просто ясно ще знаем кой за какво отговаря. Ти – за заемите и помощта към майка си. Аз – за децата, нашата част от ипотеката и собствените си нужди.
След дълго мълчание той прошепна:
– А ако не смогна с вноските?
Мария го погледна право в очите. В тях нямаше злорадство, само твърдост.
– Тогава ще търсиш решение. Повече работа. Или честен разговор с майка си. Но моите пари няма да са универсалният изход.
На сутринта тя излезе за работа, оставяйки го замислен над закуската. Вечерта го намери блед, втренчен в телефона.
– Какво има? – попита, събувайки обувките си.
– Говорих с мама. Казах ѝ, че засега не мога да давам толкова. Разстрои се.
Мария кимна и сложи чайника. Усети не радост, а облекчение – сякаш беше свалила от раменете си тежък товар.
– Борис, и двамата сме възрастни хора. Нека живеем така, че никой да не се чувства използван.
Той само въздъхна и излезе от кухнята.
Мина седмица. Борис започна да поема повече поръчки, оставаше до късно пред компютъра. За майка си почти не говореше, но всяка вечер проверяваше банковото приложение и се мръщеше. Само по двата кредита плащаше близо сто и петдесет хиляди лева месечно.
Една вечер, когато децата спяха, той влезе в спалнята.
– Мария… поне половината? Мама казва, че положението е много тежко.
Тя продължи да сгъва прането.
– Не. Ако искаш да ѝ помагаш – прави го. Но със свои средства.
Той седна на ръба на леглото.
– Не очаквах да постъпиш така. Без предупреждение.
– Предупреждавах те неведнъж – отвърна тя меко. – Просто не ме чуваше. Сега вече ме чуваш.
Погледът му беше различен – смесица от горчивина и новооткрито уважение.
– Променила си се.
– Може би. А може би просто спрях да мълча.
След като той излезе, Мария застана до прозореца. Нощният двор беше осветен от жълтеникавите лампи, в далечината премина кола. Вътре в себе си усещаше спокойствие – границите ѝ вече не бяха размити.
Знаеше обаче, че това е едва началото. Росица Борисова не беше човек, който се отказва лесно. А и Борис също. Предстоеше ѝ да разбере докъде са готови да стигнат, за да върнат стария ред.
Тази нощ за първи път от месеци заспа, без да пресмята колко лева трябва да преведе на свекърва си на следващия ден.
Новият месец донесе нови разговори. Росица Борисова започна да звъни все по-често – първо с оплаквания, после с прикрити обвинения. Борис предаваше думите ѝ на Мария, надявайки се да събуди съжаление.
– Казва, че се чувства изоставена – сподели той една вечер на масата.
Мария спокойно довърши супата си и остави лъжицата.
– Кажи ѝ, че винаги е добре дошла при нас. Но въпросът с парите стои отделно.
Той отвори уста да възрази, но се отказа – вероятно осъзнал, че няма да я разколебае.
Децата не усещаха нищо. За тях ежедневието продължаваше по старому – училище, уроци, разходки през уикенда. Мария полагаше усилия атмосферата у дома да остане спокойна, както и преди, без да допуска напрежението между тях да се отрази на Илиян и Анна.
