— Ти напълно ли си изгубила разсъдъка? Как така си продала тристайния апартамент? Още през февруари казах на Елица Вълкова, че до лятото ще се нанесе там!
Николай Огнянов тресна телефона си върху кухненската маса с такава сила, че по стъкления плот веднага се разля тънка бяла пукнатина. Устройството подскочи, изписука глухо и остана с екрана надолу до чинията с наполовина изядената кюфте. Мария Емилова проследи с поглед линията по стъклото, после лицето на мъжа си, а накрая отново се върна към хавлията в ръцете си. Тъкмо прибираше изпраните кърпи от сушилника. Странно обикновена сцена за подобен разговор — чисто пране, изстинала вечеря и разбит телефон, докато някой разпределя бъдещето на жилището ти.
— В най-прекия смисъл, Николай — отвърна тя спокойно. — Продадох го. Миналия четвъртък сделката беше вписана. Сумата вече е преведена.
— Преведена? На кого?
— На Христо Асенов.
— Кой пък е този Христо?
— Племенникът ми. След четири дни жена му влиза в операционна. Не им достигаха средства.
Николай замръзна за миг. Устата му се отвори, после се затвори. Той се хвана за ръба на масата, сякаш подът под него се разклащаше.
— Искаш да ми кажеш, че си дала милиони на племенника си, докато дъщеря ми плаща наем? Сериозно ли го казваш? Чуваш ли се изобщо?
— За пръв път от много време се чувам много ясно — отвърна Мария тихо.
— Мария, аз вчера говорих с Елица час и половина! Тя вече търси майстори, разглежда кухни, купила е кашони! Аз ѝ обещах! Разбираш ли какво означава това?
— Разбирам. Означава, че отново си раздавал нещо, което не е твое.
— Ние сме семейство!
— Не, Николай. Ние сме счетоводство. Аз плащам, ти раздаваш обещания.
Той пристъпи към нея и се надвеси заплашително.
— Нарочно ли ме предизвикваш?
— Не. Просто за първи път назовавам нещата такива, каквито са.
— Добре, тогава да ги наречем както са. Дъщеря ми живее в гарсониера в края на града, половината ѝ заплата отива за наем, пътува всеки ден с влак, а ти междувременно пращаш пари на някакъв Христо! И дори не ми спомена!
— Защо трябваше да ти казвам? За да направиш същата сцена седмица по-рано?
— Защото съм ти съпруг!
— Съпруг си ми в дните, когато трябва да се плати нещо. Когато става дума за мен — изведнъж си зает.
— Пак ли започваш с болницата?
— Не трябва ли? Неприятна тема ли е?
— Недей да ме изкарваш чудовище! Бях в командировка!
— Във Видин? За два дни? Които мистериозно станаха осем? И снимките ти не бяха от Видин, а от Стара Загора, където с Елица разглеждахте ново строителство. После ми каза, че съм разбрала погрешно.
Николай трепна.
— Това няма общо.
— Има. Защото аз лежах след операция и се придвижвах до тоалетната, подпирайки се по стените. А ти обсъждаше с дъщеря си гледката от терасата.
— Елица имаше важен въпрос!
— Явно моето състояние не беше достатъчно важно. Просто бях в болница, нищо особено.
Той махна раздразнено.
— Изкривяваш всичко. Тя е млада, има работа, живот. Майка ми е възрастна жена, трудно ѝ е. Бях между чука и наковалнята.
— Не лъжи по навик, Николай. Майка ти, Пенка Радославова, ми звънна веднъж. Само веднъж. И не попита как съм. Интересуваше я дали съм платила сметките ѝ, защото щели да начислят лихви.
— Тя е пенсионерка!
— А аз каква съм? Подвижен банкомат?
Той стисна челюсти.
— Минаваш всякакви граници.
— Напротив. Едва сега ги виждам.
Телефонът му завибрира отново. На дисплея светна „Ели“. Николай грабна апарата, сякаш му подаваха спасително въже.
— Да, тате.
Мария не помръдна. Знаеше какво следва.
— Къде си? — гласът на Елица беше бодър и нетърпелив. — В „Максидом“ съм. Може ли Мария да ми преведе сто хиляди лева веднага? Италианските плочки са намалени. Ако ги изпуснем, после ще са по-скъпи. И трябва да дам капаро на дизайнера.
Николай стрелна жена си с ядосан поглед.
— Ели, изчакай малко.
— Какво да чакам? Нали апартаментът ще е мой. Не искам ремонт „колкото да мине номерът“. Аз ще живея там.
Мария се усмихна сухо.
— Ели, ще ти звънна по-късно — каза Николай през зъби и прекъсна.
— Прекрасна координация имате — отбеляза Мария. — Едната вече смята квадратите, другият раздава ключове, третата подготвя документи при нотариус. Всичко това — за моя имот. Истински отбор.
— Спри.
— Още не съм започнала.
Тя отиде до гардероба в коридора, свали пътната му чанта от горния рафт и я пусна на пода. Ципът се отвори със сух звук. Николай я гледаше смаяно.
— Какво правиш?
— Улеснявам те. Щом на Елица ѝ трябва помощ незабавно, замини при нея. Чантата е здрава, няма да се скъса.
— Мария, не превръщай това в театър.
— Това не е театър. Това е подреждане.
Тя отвори гардероба и започна да сваля ризите му една по една.
— Сега, под влияние на емоциите, рушиш всичко.
— Две години живях на емоции. Сега съм болезнено трезва.
— Получаваш истерия.
— Не. Просто смятам. Искаш ли да ти припомня числата? Курсовете по английски на Елица — аз. Зъбните импланти на майка ти — аз. Първата вноска за колата на Елица — „временно, после ще върнем“ — пак аз. Ботушите на Пенка Радославова, защото имало поледица — аз. Почивката ви в Бургас, когато премията ти се забави — отново аз. И най-интересното — кой през цялото време слушаше как апартаментът от баба ти „по справедливост трябва да отиде при момичето“? Пак аз.
— Ти не си живяла зле! Сама се съгласяваше!
— Съгласявах се да помагам на мъжа си. Не да издържам вашата семейна каса без отчет и без край.
