— …че щом нямам деца, значи съм удобна. Удобна да плащам. Удобна да се разпореждате с мен.
— Не си позволявай да говориш така за Елица! — изригна Николай Огнянов.
— Как точно да говоря за нея? Като за малко момиче ли? Тя е на двадесет и шест. Прекрасно умее да смята квадратури, да изчислява преводи и да определя дата, на която да се нанесе в чужд имот.
— За теб „чужд“ ли е? Дъщеря ми ти е чужда?
— Да, Николай. Чужда ми е. И това не е драма. Истинският проблем е друг — години наред ти се държеше така, сякаш апартаментът ми е нейното гарантирано бъдеще, а от мен се иска единствено да сложа подписа си накрая.
Той рязко сграбчи чантата ѝ.
— Стига! Вземи се в ръце. Сега ще се обадиш на твоя Христо Асенов и ще му кажеш да върне парите. Незабавно. Ще обясниш, че си действала прибързано. Че има извънредна ситуация в семейството.
— В кое семейство?
— В нашето!
Мария Емилова се усмихна хладно.
— В „нашето“? Миналата зима в „нашето“ семейство лежах сама в болницата и ядях безвкусна каша. В „нашето“ семейство на рождения ми ден Елица седна на масата и попита: „Кога Мария ще освободи апартамента? Време е да се местя.“ Дори не ми честити. Направо към същината. Поне беше честна.
— Тя нямаше това предвид.
— Точно това имаше предвид.
— Ти помниш всичко, като някакъв архив!
— Когато те възприемат като допълнение към квадратни метри, паметта ти става безупречна.
Звънецът иззвъня настойчиво, сякаш жилището вече беше офис за раздаване на предварително обещани подаръци. Мария дори не трепна. Отиде и отвори.
На прага стоеше Пенка Радославова — палтото разкопчано, устните свити в тънка линия, под мишница — издута пластмасова папка. Изглеждаше като човек, дошъл да финализира сделка.
— Ники, донесох документите. Адвокатът ми подготви всичко. Няма нищо сложно, прехвърлянето може да стане бързо, ако Мария не започне да прави… — тя пристъпи навътре и внезапно замлъкна, забелязвайки събрания багаж до стената. — Това пък какво е?
— Това, мамо, е изнасяне — отвърна глухо Николай. — Мария продаде апартамента. И преведе сумата на племенника си.
Пенка Радославова бавно обърна глава към снаха си.
— Моля?
— Не, няма да ме извинявате — каза спокойно Мария. — Да, продадох го. И парите изпратих там, където аз реших.
Папката се изплъзна от ръцете на свекървата. Листовете се разпиляха по килима.
— Нямате право! — гласът ѝ стана писклив. — Всичко беше уговорено! Елица вече кроеше планове!
— Вие сте уговаряли. Помежду си. Без да ме включите. Доста показателно, не мислите ли?
— Защо да ви включваме? Става дума за бъдещето на детето!
— На вашето дете. Не на моето.
— Вие сте съпруга на сина ми!
— И?
— В нормално семейство имуществото служи на семейството!
— В нормално семейство първо питат собственика, госпожо Радославова, а не му тикат адвокат с готови бланки.
— Недейте да се изкарвате жертва. Никой не ви мисли злото.
— Разбира се. Просто искахте предварително да подпиша жилището на внучката ви. Чиста безкористност.
— Защото нямате деца! — отсече тя. — И очевидно няма и да имате. Поне можехте да оставите нещо след себе си по човешки.
Настъпи онази гъста, режеща тишина, след която въздухът вече не е същият. Николай сведе очи. Мария го видя и не се изненада. Той знаеше. Винаги е знаел. И мълчеше, защото мълчанието беше най-удобната му позиция.
— Повторете — каза тихо тя.
— Какво да повтарям? Истината боде ли? Ако една жена живее в семейство и не ражда наследници, поне трябва да мисли и за другите.
— Значи съм била длъжна да подаря апартамента си на Елица, защото не съм ви осигурила внук? Впечатляваща логика. Директно от стария скрин с нафталина.
— Не дръжте такъв тон с по-възрастни!
— А вие не се разпореждайте с моето имущество.
— Ники! — извърна се тя към сина си. — Ще стоиш ли като истукан? Това е и твой въпрос!
Мария го погледна право в очите.
— Хайде. Кажи го ясно. Смяташе ли и ти, че трябва да прехвърля апартамента на Елица?
Николай се поколеба, после започна да увърта:
— Аз мислех, че с времето… спокойно ще обсъдим… да намерим решение, удобно за всички…
— За „всички“ — кои?
— Мария, не се палѝ. Исках да стане по човешки.
— „По човешки“ ли? Докато лежа в болница, вие с майка ти събирате документи? Докато покривам разходите на родата ви, вие тихо чертаете как да прехвърлите и жилището? Това ли наричаш човечност?
— Никой не е събирал нищо! — избухна той. — Не си измисляй!
Мария се наведе, взе един лист от пода и го разгъна.
— Така ли? „Проект на договор за дарение“. Копие от личната ми карта. Имотна справка за моя апартамент. Как се е озовала при вашия адвокат тази информация, госпожо Радославова? Да не би да гледа на кристална топка? Или съпругът ми вече е съдействал?
Свекървата трепна.
— Това е стандартна подготовка.
— Без знанието ми?
— Искахме да не губим време.
— Не. Искахте да не изпуснете момента.
Лицето на Николай пребледня.
— Мамо, ти поиска копието от документите на Мария само за да…
— За да ускорим нещата! — сряза го тя. — Какво толкова? Все някога трябваше да се реши. Защо да се протака?
Мария се изправи бавно.
— Благодаря ви. До последно си мислех, че просто сте прекалено настойчиви. А вие всъщност сте били на старта, готови да изстреляте сделката.
— Не преувеличавайте — отсече Пенка Радославова. — Никой не ви ограбва. Всичко щеше да остане в семейството.
— Във вашето семейство.
— Нима не сте част от него?
— След това? Вече не.
Николай повиши тон, но в гласа му прозвуча повече паника, отколкото гняв:
— Мамо, защо изобщо спомена за документите? Защо трябваше да казваш за личната карта? Ти нормална ли си?
— А… — започна тя, вперила поглед в него, сякаш едва сега осъзнаваше, че думите ѝ са прекрачили граница, от която връщане няма.
