— Какво толкова съм казала? — тросна се Пенка Радославова, вече раздразнена. — Ти сам нищо не можеш да довършиш, затова винаги аз оправям нещата вместо теб. Ако не се бях намесила, щеше още да чакаш тази… — посочи с рязко движение към Мария Емилова — да благоволи да реши нещо. Поне сега въпросът се раздвижи.
— Въпросът? — повтори Мария спокойно. — Интересен избор на дума. Звучи почти като от наказателен кодекс.
Телефонът на Николай Огнянов отново иззвъня. Той натисна бутона и включи високоговорителя, без изобщо да осъзнае.
— Тате, какво става? — чу се гласът на Елица Вълкова. — Мария ще преведе ли парите или не? Аз вече казах, че взимам плочките. И говори ли с баба кога ще ми даде ключовете? Трябва да вкарам майсторите за измерване.
Настъпи тишина.
— Тате? Ало? Защо мълчите?
Мария пристъпи по-близо.
— Елица, апартаментът е продаден.
Отсреща се възцари кратко мълчание, след което гласът на момичето се изостри като счупено стъкло.
— Как така продаден? От кого?
— От мен. Имотът е мой.
— Подигравате ли се? — извика Елица. — Татко отдавна ми каза, че ще бъде мой! Всичко съм си пресметнала! С Лъчезар Руменов щяхме да се нанесем там след сватбата!
— Прекрасно. Само че човек планира с това, което сам притежава.
— Вие винаги сте ме мразили! Все едно ви взимам последното! Все за пари сте ме гледали накриво!
— Елица, наистина ли смяташ, че когато искаш сто хиляди лева за плочки, другият трябва да се чувства виновен?
— Какви плочки, това са нормални разходи!
— За твой дом — да. За моя — не.
— Тате, чуваш ли я? Ще стоиш ли така? Мъж ли си изобщо?
Николай стоеше неподвижен, сякаш някой го беше изваял от камък.
— Тате!
— Елица — проговори той дрезгаво, — апартаментът вече не съществува за нас.
— Тогава да даде парите! Щом го е продала, значи има! Защо на някакъв Христо Асенов може, а на мен не? Аз съм ти дъщеря!
Мария се усмихна сухо.
— Ето това наричам директност.
— Не ми се правете на умна! — кресна Елица. — И ако мислите да изгоните татко, само да знаете — при мен няма къде. И без това сме под наем в една стая и половина. Лъчезар няма да се съгласи. Нека баба го прибере.
В кухнята настана такава тишина, че се чуваше капката от чешмата. Николай бавно обърна глава към телефона. Сякаш за първи път чуваше думите без да ги омекотява в ума си.
— Какво каза? — попита тихо.
— Ами реално къде ще те сложа? — отвърна раздразнено тя. — Не е моментът за това. Първо решете парите. Ако Мария държи на принципите си, поне един милион да ми компенсира. Разбърка ми целия план.
— Да ти компенсира? — повтори той.
— Разбира се. С Лъчезар вече гледахме мебели.
— Стига — каза Николай и прекъсна връзката.
Пенка веднага се раздвижи.
— Не се предавай! Детето е ядосано, ще ѝ мине. Сега трябва да мислим как да върнем сумата.
Той я погледна по начин, в който нямаше обичайната синовна покорност.
— А ако не я върнем?
— Как така — ако?
— Ако просто не я върнем. Къде предлагаш да живея? На твоя диван в проходната стая? И всеки ден да ми припомняш какво съм изпуснал?
— Ще се наместиш временно.
— „Временно“ — повтори той горчиво. — Много уютно звучи.
Мария спокойно закопча ципа на чантата си и я постави до вратата.
— Якето ти е на закачалката. Самобръсначката — в банята. Вземи си ги, после няма да ги търся.
— Мария, почакай — пристъпи към нея Николай. — Нека не правим сцени. Разбрах. Майка ми прекали. И Елица също. Ще говоря с тях. Никой повече няма да се меси. Защо да режем всичко така рязко?
— Защото „после ще поговоря“ го слушам вече седма година.
— Аз не съм като тях.
— Не, просто си по-меко опакован.
— Това е несправедливо.
— Несправедливо беше да носиш документите ми на юрист зад гърба ми. Несправедливо беше да мълчиш, когато майка ти обсъждаше бездетството ми като аргумент за дарение. Несправедливо беше да обещаваш на Елица моя имот. Сега всичко е пределно ясно — ти си тръгваш, аз оставам. Всеки се оправя сам.
— Толкова ли е просто?
— Очакваше ли фанфари? Ще има асансьор, вход и майка ти на стълбите.
— Николай, тръгваме! — отсече Пенка. — Недей да се унижаваш. Ще ти намерим подходяща жена. По-млада. По-сговорчива. И с жилище, разбира се, не като тази…
— „Тази“? — обърна се той.
— Ами да. Без деца, без семейство, а се прави на кралица. И апартамента изнесе.
Мария усети не гняв, а хладна яснота. Истината стоеше пред нея в пухено палто и съскаше без притворство.
— Достатъчно. Изходът е там.
Николай взе чантата. Движенията му бяха тромави, сякаш още не вярваше, че с тях затваря един живот. Ръкавът на якето се подвърна и той се заплете в него. Мария не помръдна.
— Напълно ли ме изтриваш? — попита той.
— Не. Просто спирам да те издържам.
— Жестока си.
— Закъсня с това откритие.
— Ако утре дойда да поговорим?
— Не идвай. Ще сменя ключалките.
— Всичко реши без мен.
— Да. И знаеш ли кое е странното? Че може.
Той сведе поглед, после посегна към дръжката и прекрачи прага.
