Слабостта ме заля като вълна, стомахът ми се сви неприятно. Останах да седя на пода в коридора, сред разпилените боклуци, без сили дори да се изправя.
— Свърши се — прошепнах на глас. Гласът ми изтъня. — Край.
С усилие се надигнах. Краката ми бяха като от памук и едва ме държаха. Влязох в кухнята — въздухът вътре беше застоял, тежък, пропит с напрежение.
Посегнах към телефона. Ръцете ми все още трепереха, но успях да намеря необходимия номер.
— Добър вечер, търся ключар. Трябва спешно да се смени патронът. Да, аварийно посещение. Ще ви чакам.
Докато майсторът пристигне, не пипнах нищо. Не ми пукаше за разхвърляното. Напълних чаша с вода и я изпих наведнъж, сякаш гасех пожар отвътре.
После отворих хладилника. Извадих скъпото сирене, което Живка Живкова пазеше „за Нова година“, и буркан с маслини, до които никой нямаше право да се докосва.
Настаних се на перваза и разтворих прозореца.
В кухнята нахлу хладен въздух. Миришеше на дъжд и мокър асфалт. Градът шумеше далеч долу.
Телефонът изписука. Съобщение от Петър Огнянов: „Рит, пред блока сме. Мама плаче, вдигнала е кръвно. Преведи две хиляди за хостел. Не бъди жестока. Нали сме семейство.“
Втренчих се в екрана. За миг ме прободе познатото чувство за вина — че съм ги изхвърлила, че съм постъпила твърде рязко.
После прокарах пръсти по парещата си китка. Споменът за удара с мръсната метла изплува ясно. И гърбът му — обърнат, безразличен.
„Семейство?“ — мина ми през ума. — „Семейство не действа така.“
Натиснах „Блокирай“. След секунди и номерът на Живка Живкова потъна в черния списък.
Звънецът издрънча.
Ключарят се оказа мълчалив мъж с куфарче инструменти. Погледът му се плъзна по следите на ръката ми и по хаоса в коридора, но не зададе нито един излишен въпрос.
— Изгубени ключове? — попита, докато демонтираше стария механизъм.
— Не — отвърнах спокойно. — Изхвърлих боклука. По-обемист беше.
Той се подсмихна едва забележимо и кимна. Двайсет минути по-късно държах нов комплект ключове — лъскави, тежки, истински. Ключове към различен живот.
След като си тръгна, заключих на всички обороти.
Знам, че утре няма да е лесно. Петър ще ме причаква пред болницата, а свекървата ще звъни на общи познати, за да разказва каква безсърдечна снаха съм. Ще трябва да обяснявам на колегите откъде са драскотините.
Но това е утре.
Сега седях в собствената си кухня, хапвах от сиренето и гледах светлините на нощния град.
Беше ми вкусно.
И никой не стоеше над главата ми да ми обяснява как се живее „правилно“.
— Подпиши отказа и ще ти дадем петдесет хиляди — настояваха роднините.
Момичето гледаше стария навес, който баба ѝ ѝ беше завещала. Всички го наричаха купчина боклук. Само че в тетрадката на възрастната жена имаше запис: „Подмени настила. Да не се споменава.“
А пироните по пода бяха нови. Лъщяха, сякаш някой ги беше забивал съвсем наскоро.
