„Отстъпете по роднински“, заявиха още от прага, докато търсеха с обувките си февруарския сняг в моя италиански мокет. Това „по роднински“ не прозвуча като молба, а като окончателна присъда, произнесена от семеен трибунал без право на обжалване. Въздухът не ухаеше на домашна баница, а на предстоящо присвояване.
— Даниелче — поде свекърва ми Невена Руменова, разкопчавайки коженото си палто, в което приличаше на разбудена от зимен сън мечка. — Знаеш, че семейството е като един организъм. Когато един пръст заболее, цялото тяло трябва да му помогне.
Подпрях се на кухненския плот и я изгледах спокойно.
— Ако пръстът хване гангрена, обикновено го отстраняват, за да спасят останалото тяло — отвърнах. — Ще пиете ли чай, или направо да минем към списъка с исканията?
Александър Филипов, съпругът ми, стоеше до мен със скръстени ръце. Изглеждаше като скала, в която години наред са се разбивали вълните на майчините манипулации, без да отчупят и песъчинка.
— Сашо, кажи ѝ! — възкликна Невена Руменова и тежко се отпусна на дивана. До нея беше сестра му Нели Данаилова. Нели беше феномен — на трийсет и две носеше наивността на петгодишно дете, съчетана със захапката на бултериер, зърнал чужда наденица.
— Мамо — гласът на Александър беше твърд, — Даниела е права. Току-що приключихме ремонта на къщата извън града. Още не сме преспивали там. Какъв юбилей на леля Донка Живкова изобщо обсъждаме?
Казусът беше пределно ясен. Роднините бяха решили, че новият ни дом сред боровете е идеалната сцена за празнуването на годишнината на някаква далечна леля. Разбира се — без наем. И, естествено, с моето обслужване като бонус към жеста.
— Това е чист егоизъм! — ококори се Нели. — Къщата стои празна! Застоялата енергия разваля аурата. Има древна мъдрост — домът живее, когато в него ехтят гласове на гости!
Усмихнах се леко.
— Съществува и по-съвременна мъдрост — прекъснах я. — Домът се запазва по-добре, когато не се гази с кални ботуши и не се разлива червено вино върху бял диван. А за енергията се грижи климатичната система.
Нели примигна, стъписана от подготвения ми отговор, сви рамене и се втренчи обидено в телефона си, като подпухнала жаба, на която са измъкнали най-едрата муха.
— Безсърдечни сте — отсече Невена Руменова и извади от чантата си тежката артилерия — носната кърпичка. — Безсънни нощи съм бдяла, отгледала съм го, хранила съм го… А сега, когато искам една дреболия — ключовете само за три дни! — ми посочват вратата.
