Плъзнах регулатора до осемдесет процента.
От високоговорителя на телефона се изля адска какофония.
— Ааа! Какво е това?! Спрете го веднага! — пищеше Нели Данаилова. — Ще ми пръсне главата, имам мигрена!
— Тръгвайте си, — отсече Александър Филипов с леден тон. — След половин час порталът преминава в нощен режим и се заключва автоматично. Ако не излезете навреме, ще прекарате уикенда вътре. При десет градуса и с този „концерт“ за фон.
Беше чист блъф — вратата се отключваше с бутон отвътре. Но те нямаше как да знаят.
Наблюдавахме сцената през външните камери. Напомняше разтревожен мравуняк, върху който е изсипана вряла вода. От къщата изхвърчаха хора, нарамили чанти, палта и чинии. Донка Живкова, която бях виждала едва два пъти, се стрелна към колата със скоростта на спринтьорка, стискайки до гърдите си недопитата бутилка коняк. Нели се мъчеше да влачи огромен сак, препъвайки се по заледените алеи. А Невена Руменова, последна в процесията, размахваше юмрук към небето — жалка, разрошена, повече приличаща на мокра кокошка, отколкото на орел.
Вратите на автомобилите хлопнаха, моторите изреваха и след минута дворът опустя.
Спрях „симфонията“, върнах отоплението към нормалните стойности и анулирах старите кодове за достъп.
— Странно… — промълви Александър, без да откъсва очи от екрана. — Очаквах да ми стане мъчно за тях. А усещам…
— Облекчение? — довърших вместо него.
— И гордост. Заради теб. И заради тишината.
Два часа по-късно пристигнахме на вилата. Посрещна ни топлина… и хаос в хола. По пода се търкаляха остатъци от салата „Оливие“, счупена чаша блестеше сред трохите, а върху креслото бе захвърлена забравената шапка на Невена Руменова. Хванах я с два пръста, сякаш беше нещо заразно, и я пуснах в чувала за боклук.
— Даниела Витошкиа, — подхвана мъжът ми, докато палеше камината, — а ако решат пак да се изсипят тук?
— Няма, — отвърнах спокойно, наливайки си вино. — Хората могат да преглътнат обида. Но не прощават унижението, особено когато свидетел е „умната“ техника. За Невена да бъде победена от бездушна система е по-страшно, отколкото да загуби спор с мен.
На следващия ден телефонът мълчеше. В семейния чат цареше гробовна тишина. Едва вечерта Нели публикува статус: „Злите хора си получават своето по закона на бумеранга!“. Натиснах „харесвам“.
Запомнете, момичета: щедростта е добродетел, докато не започнат да я бъркат с глупост. Позволите ли да ви яхнат, не се чудете, ако скоро започнат и да ви пришпорват. Границите не се чертаят с тебешир — те се изливат от бетон.
А роднините… обичайте ги от дистанция. Колкото повече километри и киловати ви делят, толкова по-здрава става привързаността. Изпитано лично.
