Цветан Мартинов се прибираше към дома си, когато погледът му попадна на тревожна сцена на тротоара. Млада жена беше обкръжена от четирима мъже, които се смееха шумно и ѝ подвикваха нещо. По лицето ѝ личеше уплаха, а под широкото ѝ палто ясно се очертаваше напреднала бременност.
Без да се колебае, Цветан спря автомобила и слезе.
– Къде се губиш? Побъркахме се да те търсим! – извика той към непознатата, сякаш я познаваше от години.
Тя го погледна с насълзени очи и прошепна объркано:
– Моля? Вие кой сте?
– Как така кой? Приятел съм на майка ти. Като малка ми казваше чичо Цветан – отвърна той уверено.
Момичето разбра намерението му и веднага влезе в ролята.
– Ах, да… Спомних си. Вие черпехте мен и сестра ми със сладолед – каза тя, опитвайки се да звучи естествено.
Един от мъжете се изсмя подигравателно:
– Чичо Цветан, качвай се в колата и изчезвай. Момичето вече не е за сладолед, а за друго.
– Ние си тръгваме спокойно, а вие поемате в обратната посока – произнесе твърдо Цветан и хвана девойката за ръката.
Най-високият, очевидно водачът, пристъпи напред:
– Имаме по-добра идея. Ти се махаш, а ние ще си довършим разговора с нея.
Цветан се върна до колата, извади нещо от жабката и се обърна към тях.
– Щом не разбирате от дума, ще говорим на по-разбираем език – каза той и насочи пистолет към главатаря.
Онзи пребледня.
– Спокойно, бе! Ще стане беля, ще те вкарат в затвора!
– Няма. Полицай съм. Задържам лица, тормозещи бременна жена – отвърна Цветан хладнокръвно.
Това бе достатъчно. Компанията започна да отстъпва.
– Разбрахме. Тръгваме си – измърмори водачът и четиримата бързо се отдалечиха.
Когато останаха сами, Цветан свали оръжието.
– Добре ли си? Да не са ти посегнали?
– Не, всичко е наред… А наистина ли сте полицай? – попита тя несигурно.
– Не. Пневматичен пистолет за самозащита, с разрешително. Но иначе нямаше да се махнат – усмихна се той леко.
– Благодаря ви… – прошепна момичето.
– Хайде, качвай се. Ще те закарам. Къде живееш?
Тя сведе поглед.
– Нямам къде да отида – и заплака.
– Стига сълзи. Идваш у нас. Съпругата ми ще ти сготви нещо. Гладна ли си?
– Да… но дали няма да ѝ създам проблем?
– Росица Филипова няма да има нищо против. Хайде, без повече колебание – настоя той и ѝ помогна да седне в колата.
У дома Цветан разказа на съпругата си какво се е случило. Росица прие момичето с топлота, сякаш я познаваше отдавна.
– Как се казваш, мила? – попита тя.
– Виктория Атанасова – отвърна тихо девойката.
– Заповядайте на масата, вечерята е готова – покани ги Росица.
По време на храненето Цветан внимателно поде разговора:
– Как стигна дотук? Защо каза, че нямаш дом?
Виктория пое дълбоко въздух.
– Годеникът ми почина преди седмица. Не успяхме да сключим брак. Нямам близки – израснах в дом за деца.
– А след това къде живя? – включи се Росица.
– При него. Запознахме се още когато бях в дома.
– Родителите му? – попита Цветан.
– Живи са. Но ме изгониха. Твърдят, че детето не е от сина им.
Настъпи кратко мълчание. После Цветан каза спокойно:
– Не се измъчвай повече. От днес имаш семейство. Приемаш ли ни за свои – чичо Цветан и леля Росица?
Очите на Виктория се напълниха със сълзи, този път от облекчение.
– С радост… Само да не ви тежа.
– Глупости – усмихна се Росица.
Момичето остана при тях. Когато наближи терминът, Цветан лично я закара в болницата. Той и Росица чакаха пред родилното с такова вълнение, сякаш очакваха собственото си дете.
Медицинската сестра, която излезе при тях, ги изгледа усмихнато:
– Честито! Станахте баба и дядо. Имате здрав внук.
По-късно, когато им позволиха да влязат, двамата се наведоха над леглото на Виктория.
– Подари ни прекрасно внуче. Благодарим ти – каза Росица.
– Не, аз ви благодаря. Вие ми дадохте дом и семейство – отвърна тя и ги прегърна.
На някого подобна случка може да се стори измислица. Но животът често доказва, че човечността се появява там, където най-малко я очакваш.
