— Срамота, Александър. Срамота, Даниела. Нали казват — човек за човека е вълк, така ли?
— Понякога човек за човека е роднина, госпожо Руменова. А това е далеч по-опасно — отвърнах спокойно. — Не. Къщата не се дава под наем, не се заема и не се подарява. Тя е наше лично пространство. И толкова.
Свекърва ми застина като ударена от ток. Очевидно очакваше да ме пречупи с поредната си „житейска мъдрост“, но се натъкна на стена. Отвори уста за нова тирада, ала попадна на тежкия, мълчалив поглед на сина си и щракна със зъби като ръждясал капан.
— Ясно — изсъска тя студено. — Разбрахме ви. Хайде, Нели. Тук сме излишни.
Вратата хлопна.
— Отървахме ли се? — прошепна Александър, прегръщайки ме през раменете.
— Струва ми се, че това беше само първият залп — въздъхнах. — Провери резервните ключове.
Ключовете си бяха на мястото. Само че се оказа, че сме подценили изобретателността на противника.
Мина седмица. Петък вечер. Стягахме куфарите — най-сетне щяхме сами да отидем до къщата, да запалим камината и да отпиваме греяно вино, докато гледаме заснежените ели. Тишината бе разсечена от телефонен звън. На дисплея — Иван Филипов, съседът от вилната зона.
— Дани, здравей — изграчи той. — Да не сте си направили купон? При вас свети като на събор, музиката кънти, пушек се вдига. Две коли са спрели отпред.
Пуснах го на високоговорител. С Александър се спогледахме. В неговите очи проблесна желание да хване нещо тежко и да потегли незабавно. В моите — ледена пресметливост. Като шахматист, който току-що е видял нечестен ход.
— Как са влезли? — прошепна той.
— Алармата… — и изведнъж се сетих. — Кодът. Нели надничаше, когато преди месец настройвах дистанционния достъп. Паметта ѝ е като на диверсант.
Не скочихме в колата. Не набрахме полицията. Аз просто седнах на дивана, взех таблета и отворих приложението „Умен дом“.
— Какво замисляш? — попита съпругът ми, докато си наливаше вода.
— Ще им осигуря уикенд, който няма да забравят — усмихнах се хищно. — Невена Руменова искаше къщата да „заживее“? Сега ще усети как диша.
На екрана светеше +24 градуса в хола. Вътрешни камери още не бяхме монтирали, но датчиците за движение показваха активност в кухнята и дневната — нашествениците се разхождаха необезпокоявани.
— Стъпка първа — обявих тихо. — Операция „Ледников период“.
С няколко докосвания превключих отоплителния котел в режим „авариен минимум“ и зададох нови параметри, оставяйки системата да започне бавно и методично да променя обстановката в къщата.
