— Обаждайте се — посочих с брадичка към телефона. — Още сега. Ще покажа на патрула следите по ръката си. Ще им покажа и мръсотията по пода. Съседите с радост ще потвърдят, че живеете тук без адресна регистрация вече трети месец. Апартаментът е мой — купен преди брака. Вие сте външни хора, които са посегнали на собственика.
Петър Огнянов реши да играе ролята на твърд мъж. Пристъпи към мен и се надвеси заплашително.
— Силвия, не се изхвърляй. Какво ти става? Да не си в криза? Иди си легни, преспи. Никой никъде няма да ходи. Мамо, седни и се успокой.
Извадих телефона си и пуснах таймера. Големите цифри светнаха и започнаха да отброяват.
— Осем минути. Ако дотогава не сте излезли, звъня на полицията и сменям ключалките. А вещите ви ще се озоват пред блока. Третият етаж не е високо, но екранът ти едва ли ще оцелее.
Погледът му срещна моя. В него не откри сълзи, нито истерия — само студ, който не допуска възражения. Проследи очите ми към балконската врата, после към скъпия си извит монитор. Раменете му увиснаха.
— Мамо… — измърмори объркано. — Май този път не се шегува.
— Събирай се, сине! — пискливо извика Живка Живкова и скочи от стола. — Да се махаме от тази луда! Нощем кой знае какво ще ни направи! Ненормалница!
Апартаментът се превърна в мравуняк. Двамата щъкаха насам-натам.
— Къде ми е кабелът?! — паникьосано подвикваше Петър, оплитайки се в жиците. — Силвия, къде е кутията от видеокартата?
— Нямам представа — стоях на прага със скръстени ръце. — Остават пет минути.
Живка тъпчеше в чантите всичко, което ѝ попаднеше — хавлии, сапунерката от банята, дори ролката тоалетна хартия опита да напъха, но найлонът се скъса.
— Ще ти го върна тъпкано, усойнице! — съскаше тя, докато се мъчеше да закопчае ботуша си. — Ще останеш сама! Коя ще те иска на трийсет, без дете! Ще пълзиш при Петър и ще молиш за прошка!
— Три минути.
Петър дишаше тежко, притиснал системния блок под мишница. Раницата се смъкваше от рамото му.
— Силве… хайде, стига. Нощ е. Дай поне за такси.
Гледах го мълчаливо. Мъжът, с когото прекарах три години. Мъжът, който нито веднъж не попита как съм, докато се прибирах изтощена до припадък.
— Майка ти получава пенсия. А ти имаш две здрави ръце. Ще се оправите.
Точно десет минути след началото входната врата се тръшна. От стълбището долетяха гневни гласове.
— Настъпи ме, бе, мечка такава!
— Мамо, млъкни, падна ми мишката!
С треперещи пръсти заключих два пъти, после спуснах и веригата.
И се свлякох на пода.
Тишината в жилището натежа — плътна, почти болезнена. Погледнах ръката си. Следите от метлата вече бяха станали тъмночервени, кожата пулсираше и пареше.
Цялото ми тяло започна да се разклаща. Адреналинът постепенно се отдръпваше, оставяйки след себе си слабост и гадене.
