И тогава на прага се появи Живка Живкова.
— Силвийке, нещастие ме сполетя! — нареждаше тя по телефона с трагичен тон. — Оня отгоре пак се напил и ме наводни! Искри хвърчат от контактите, тапетите се отлепиха! Може ли да остана при вас, докато изсъхне? Знаеш, че съм със сърце!
Приютих я.
Временното „докато изсъхне“ неусетно се превърна в пълзящо превземане на дома. Свекърва ми окупира кухнята, размести бурканите ми, защото „така е по-правилно“, изхвърли любимите ми подправки с презрението, че били „чиста химия“, и започна да ме наставлява за всичко.
— Силвия, защо ризата на Петър не е изгладена? Ходи като изоставено дете!
— Супата ти е като вода — месото ти е свидно, а вода не жалиш!
— Тропаш из апартамента, главата ми ще се пръсне!
А Петър Огнянов през това време живееше в паралелна реалност — яде, спи и играе. Всеки мой опит за разговор приключваше еднакво:
— Мамо, стига… Силве, проявете малко търпение, тя е възрастна жена.
Днес се прибрах след дежурство от двадесет и четири часа. Сложна операция, почти трийсет часа без сън. Мечтаех единствено за горещ душ и възглавница.
Вместо това ме посрещнаха с укор.
— Най-сетне се довлече — измърмори Живка Живкова още в коридора. — Погледни какъв пясък си нанесла. Вземай метлата и чисти. Петър ще излезе да пуши, ще си изцапа чорапите.
И аз, уморената глупачка, посегнах към метлата. Започнах да мета, като едва се държах на краката си.
После нещо в мен прещрака.
— Да мета, така ли? — повторих спокойно, почти учтиво.
— Разбира се. И побързай, Петър всеки момент ще огладнее — тя протегна ръка към бисквитите.
Приближих се. Изтръгнах метлата от пръстите ѝ — рязко, без колебание.
— Какво ти става? — сепна се тя.
Отидох до кофата за боклук. Без да откъсвам поглед от очите ѝ, счупих дръжката в коляното си. Сухите пръчки изпращяха неприятно. Хвърлих останките вътре.
После взех чашата с недопития чай — моята чаша — и излях течността в мивката.
— Часът е 21:10 — казах равномерно. — Разполагате с десет минути.
— За какво? — мигаше объркано тя.
— Да съберете багажа си и да напуснете апартамента ми.
— Твоя? — не схвана веднага.
— Моя собственост. Купен преди брака. Тук сте гости. И вече не сте желани. И двамата.
От стаята надникна Петър, със слушалки около врата и раздразнено изражение.
— Какво викате? Стъпките в играта не чувам! Силвия, изчисти ли коридора?
Обърнах се към него.
— Петър, събирай си нещата. Преместваш се.
— Къде? — гледаше ме неразбиращо.
— Там, където вече е изсъхнало. При майка ти. Или на гарата. Нямам предпочитания.
Живка Живкова най-сетне се окопити. Лицето ѝ пламна на червени петна.
— Петре, чуваш ли я?! Метлата счупи! Гони майка ти от дома! Аз… аз ще се обадя в полицията! Ти на мен ръка ли ще вдигаш, нахалнице!
