Да пуснеш съпруга си в жилище, купено преди брака, е почти същото като да прибереш бездомна котка от улицата.
В началото стои свито до вратата, яде с благодарност каквото му сложиш, а след няколко години вече се е разположило на твоята възглавница и настоява апартаментът да бъде записан и на негово име.
Наглостта на Пламен Орлов и майка му не се изля изведнъж. Тя растеше бавно, но сигурно, докато не стигна до пълен абсурд.
Зорница Лъвова при всяко гостуване оглеждаше двустайния ми апартамент така, сякаш беше строителен надзор на калпав обект. И онази събота не направи изключение — влезе с походка на стопанка и започна да мери хола с очи, като безцеремонно разместваше столовете.
— Този ъгъл стои празен. Тук чудесно ще пасне моят вишнев бюфет. При теб всичко е някак дребно, несериозно — отсече тя и почука с пръсти по скрина ми.
После продължи с поучителен тон:
— Семейството е общ казан, Елена Любомирова. А при вас какво излиза? Апартаментът е твой, а от Пламен тук има само едни чехли до прага. Не е човешко така. Жената трябва да върви след мъжа си, а не да седи на своите квадратни метри като господарка.
Пламен Орлов, който дотогава мълчаливо щракаше дистанционното, внезапно се включи. Говореше гладко, сякаш беше репетирал речта си пред огледалото.
— Мама е права. Ние сме семейство, едно цяло. А живеем като непознати в хотел. Трябва да мислим по-мащабно, да пуснем корени.
И веднага даде пример:
— Ето, жената на Христо Цветанов продаде тристайния си апартамент и с парите отвориха бизнес на мъжа ѝ. Това се казва доверие!
Аз само изсумтях. Това жилище бях купила сама пет години преди гражданския брак — без заем, без помощ от роднини, без нечии „инвестиции“. Не възнамерявах върху моите квадратни метри да никнат чужди корени.
— Зорница Лъвова — казах спокойно и взех от ръцете ѝ кристалната си ваза. — Когато Пламен Орлов спечели за свой „общ казан“, непременно ще обсъдим къде да сложим бюфета ви. Засега обаче тук всичко си е на мястото. А бизнесът на Христо Цветанов, между другото, фалира след половин година.
Свекърва ми се намръщи, прекрати огледа и замина обратно за селото си. Но семето вече беше хвърлено.
Само седмица по-късно Пламен реши да извади „силния коз“. Връщахме се от супермаркета, когато той с тържествен вид на фокусник измъкна от жабката лъскав каталог за къщи извън града.
— Виж какви парцели! — заговори той с ентусиазма на пазарен търговец, който пробутва евтина стока. — Продаваме твоята бетонна кутия, вземаме къща по-близо до земята. За бъдещите деца, за чистия въздух! Най-после ще заживеем истински. Тук има баня, тук — гараж за две коли.
