Прелистих няколко страници, осеяни с цени, в които нулите сякаш нямаха край, и без особено уважение метнах каталога на задната седалка.
— Моята „бетонна кутия“ е на пет минути от метрото — казах спокойно. — А твоят „чист въздух“ означава по два часа в задръствания, без детски градини и училища наблизо. Искаш къща? Чудесно. Вземи кредит на свое име, купи парцел и си строи. Някой да те спира?
— Няма да ми отпуснат ипотека — веднага даде заден Пламен Орлов. — По документи заплатата ми е смешна.
— Тогава защо да пълним джобовете на банката, щом вече имаме актив? — оживи се той. — Твоят апартамент е нашият начален капитал. Нали сме семейство, екип!
— Моят апартамент си е мой апартамент — отрязах го. — Начален капитал се създава с труд, не с подпис в гражданското. Не съм банка за финансиране на мечтите ти.
Пламен се засегна дълбоко. Три дни общуваше с мен само чрез кратки, сухи реплики, като през цялото време носеше изражението на неразбран гений, на когото бездушната му жена е счупила крилата. После обаче внезапно смени подхода.
Една сутрин стоях в антрето и се приготвях за работа, когато той застана напряко пред мен. На лицето му беше изписана такава вселенска мъка, че човек би помислил, че току-що е чул трагична симфония.
— Елена, има един проблем — започна той тежко. — На мама ѝ е трудно сама на село. Здравето ѝ вече не е същото. Да я регистрираме временно при нас? Само за да може да ползва градската поликлиника и да стигне нормално до кардиолог.
— Временна адресна регистрация може да се направи и през електронните услуги, ако е на квартира — отвърнах, докато закопчавах чантата си.
— Ти сериозно ли? — избухна Пламен, мигновено забравил трагичната си маска. — За родната майка на мъжа си ли ти се свиди един ъгъл?
— Това е само един печат върху документ! Нищо няма да ти стане!
— Този „само печат“ ѝ дава законно право да живее тук — казах хладно. — А при нейния напор още до вечерта на първия ден ще открия дрехите си изхвърлени на балкона.
— В собственото си жилище няма да регистрирам никого. Ако ѝ трябва лекар — запиши ѝ час в частна клиника и плати прегледа. Край на разговора.
Очаквах грандиозна сцена, тръшкане на врати, събиране на куфари и драматично изчезване в неизвестна посока. Но вечерта, за мое изумление, започнаха истински чудеса. Пламен не викаше, не спореше и не се правеше на жертва. Вместо това се превърна в образцов съквартирант от евтина мелодрама.
Когато се прибрах от работа, видях, че течащият кран — същият, който капеше от половин година — най-после е поправен. На масата имаше торба със скъпи продукти. Пламен се въртеше около печката с грацията на циркова мечка, която чака да ѝ подхвърлят бучка захар. Дори беше измил съдовете след себе си — събитие, достойно да бъде отбелязано в семейната хроника.
— Омръзна ми да се караме, Елена — каза той с примирен тон.
