Когато дочух разговора на сестрата на мъжа ми и разбрах, че се кани да ме изхвърли от жилището, ѝ подготвих изненада, каквато изобщо не очакваше.
Елена Филипова натъпка мръсните чинии в съдомиялната и пусна кратката програма. Петъчната вечеря беше минала повече от добре — Борис Любомиров с видимо удоволствие изяде парче след парче от гъбения пай. Дори Гергана Асенова, която по навик се мръщеше на всяко ястие, приготвено от Елена Филипова, и тайно я наричаше „голямата важна домакиня“, този път изяде цели две парчета.
— Аз влизам под душа — провикна се Борис Любомиров от коридора. — Утре ще играем мач с момчетата, трябва да се наспя.
— Добре, върви — отвърна Елена Филипова и продължи да забърсва кухненския плот.
Гергана Асенова се беше настанила в хола, вперила очи в телефона си. Беше пристигнала предната вечер, разбира се, без предупреждение — с няколко претъпкани торби и с онова недоволно изражение, което сякаш носеше като част от лицето си. Уж щяла да остане само за уикенда.
— Да ти направя ли чай? — попита Елена Филипова, като надникна през вратата.
— Не — отсече Гергана Асенова, без дори да вдигне поглед от екрана.
Елена Филипова само сви рамене. За три години брак беше свикнала да преглъща хапливите подмятания на зълва си. Борис Любомиров винаги я успокояваше по един и същ начин: „Гергана Асенова е остра на език, но бързо ѝ минава. Не ѝ обръщай внимание.“
От банята вече се чуваше шумът на течаща вода. Елена Филипова сложи чайника да заври и извади от горния шкаф любимата си чаша. Тъкмо тогава от хола долетя гласът на Гергана Асенова:
— Мамо, как си? Да, у тях съм… Не, пак беше сготвила някаква нейна измислица… Чуй ме, говорих с адвоката.
Елена Филипова застина с чашата в ръка. Гергана Асенова сниши глас почти до шепот, но в притихналия апартамент думите ѝ стигаха до кухнята ясно, една по една.
— Да, може да стане през съда… Жилището е оставено от баба на името на Борис Любомиров, не и на двамата… Не, онази глупачка изобщо не подозира, че могат да я отпишат от адреса… А Борис Любомиров ще подпише всичко, ако човек го помоли както трябва…
Чашата се изплъзна от пръстите на Елена Филипова и се разби на пода със звън.
— Какво стана? — веднага се обади Гергана Асенова, вече по-високо.
— Изпуснах чашата — успя да каже Елена Филипова, докато отвътре я сковаваше студен страх.
Жилището… Тристаен апартамент в центъра, където тя и Борис Любомиров живееха вече трета година. Баба му го беше подарила с думите: „За младите.“ А сега тази змия се готвеше да я избута от собствения ѝ дом.
— Ти винаги си била такава непохватна — появи се Гергана Асенова на прага. — Все нещо ти пада от ръцете.
— Извинявай, разсеях се — наведе се Елена Филипова към парчетата, благодарна, че зълва ѝ не вижда лицето ѝ.
— Не разнасяй стъкла навсякъде. Вземи лопатка.
Елена Филипова послушно извади метличката и лопатката. Пръстите ѝ трепереха толкова силно, че едва ги държеше.
— Какво ти е, защо трепериш? — присви очи Гергана Асенова. — Изпуснала си чаша, голяма работа.
— Просто се стреснах — излъга Елена Филипова.
— Аха, ясно. Нашата малка нервна госпожичка — изсъска Гергана Асенова и се върна обратно в хола.
В главата на Елена Филипова се въртеше само една мисъл: „Искат да ме изгонят. От дома ми. Затова е дошла Гергана Асенова…“
В този момент Борис Любомиров излезе от банята, бодър и подсвиркващ.
— О, счупила се е чаша? — усмихна се той. — Спокойно, ще купим друга.
— Да — отвърна Елена Филипова и насила изви устни в усмивка.
Борис Любомиров я целуна по темето и се прибра в спалнята.
Тази нощ Елена Филипова не затвори очи нито за минута. До нея Борис Любомиров дишаше равномерно и спокойно, а тя лежеше неподвижно, гледаше тавана и мислеше. Да му каже ли? Но той обожаваше сестра си и винаги я защитаваше. Да се обади на свекърва си? Нямаше смисъл — тя също стоеше на страната на Гергана Асенова и, колкото и да се стараеше да го прикрива, никога не беше приела Елена Филипова истински топло.
„Трябва сама да направя нещо“ — реши Елена Филипова на разсъмване. Само че как?
Сутринта тя стана първа и на пръсти се промъкна до кухнята. Ръцете ѝ още трепереха; два пъти разля кафето извън чашата.
— Успокой се — прошепна сама на себе си. — Мисли.
Погледът ѝ се спря върху визитката, закрепена с магнит на хладилника. Беше на адвоката Васил Цветанов — човек, към когото можеше да се обърне още същия ден.
